Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Той махна на Дрот, който започна да развива превръзките.

— Половин стяга? — попита Рош.

— Не, цяла. Тя е била прислужничка, а според учителя Гурлойс те имат здрава кожа. В конкретния случай неговото твърдение се оказа вярно. Под коляното е бил направен обикновен срез, разтворен чрез осем скоби. Прецизната работа на учителите Гурлойс, Одо, Менас и Ейджил е позволила отстраняването на всичко между коляното и пръстите на краката без допълнителното използване на нож.

Ние се събрахме около Дрот. По-малките момчета се бутаха едно друго, давайки си вид, че знаят къде точно трябва да гледат. Всички вени, включително и по-големите, бяха непокътнати, но все пак имаше слабо общо кръвотечение. Помогнах на Дрот да смени превръзките.

Тъкмо когато се канехме да напуснем килията, жената каза:

— Не знам нищо. Защо, ох, не ми повярвате, че бих ви казала, ако знаех? Тя излезе заедно с Водалус в гората, но не знам къде отидоха.

Отвън, разигравайки пълно невежество, аз попитах учителя Палемон кой е Водалус.

— Колко пъти съм ви казвал, че докато трае разпитът, трябва да сте глухи за думите на затворника?

— Много пъти, учителю.

— Явно без особен ефект. Наближава денят на маскирането и тогава Дрот и Рош ще станат пътуващи братя, а ти капитан на послушниците. Такъв пример ли ще даваш на момчетата?

— Не, учителю.

Зад гърба на стареца Дрот ми направи физиономия, че знае доста за Водалус и е готов да ми го каже в по-удобен момент.

— Някога са отнемали слуха на пътуващите братя от нашето братство. Тези дни ли искате да се върнат? Извади си ръцете от джобовете, докато ти говоря, Севериън.

Бях пъхнал ръцете си там нарочно, тъй като знаех, че това ще го ядоса още повече, но когато ги измъкнах, усетих, че стискам в единия си юмрук монетата, която Водалус ми бе дал предишната нощ. Споменът за схватката изплува в съзнанието ми. Ужасно ми се прииска да хвърля един поглед на монетата, което беше абсолютно невъзможно, докато блестящите лещи на учителя Палемон бяха вперени в мен.

— Когато затворникът говори, Севериън, ти не чуваш нищо. Абсолютно нищо! Все едно, че слушаш цвъртенето на мишка, чийто смисъл хората не могат да разберат.

Смръщих вежди, за да покажа, че съм се замислил дълбоко за мишките.

По целия уморителен път нагоре към класната стая изгарях от желание да зърна поне за миг парчето метал, което продължавах да стискам, но знаех, че момчето зад мен, Юсигниус, един от малките послушници, непременно ще ме види. В залата, където учителят Палемон се надвеси над един десетдневен труп, монетата изгаряше дланта ми като въглен. Не посмях да я погледна.

Едва следобед успях да се уединя, скрит сред покритите с мъх руини на външната стена на Цитаделата. Постоях за миг със стиснат юмрук, точно под един процеждащ се слънчев лъч. Не смеех да го отворя, защото се боях, че разочарованието ми може да се окаже твърде голямо.

Не ме притесняваше стойността на монетата. Макар да бях вече почти мъж, имах толкова малко пари, че всеки грош би ми се сторил цяло състояние. Плашеше ме по-скоро мисълта, че тази монета е единствената ми връзка със събитията от предишната нощ, с Водалус, с красивата тайнствена жена, здравеняка с лопатата и сблъсъка при отворения гроб. Моят живот в братството беше всичко за мен и той ми се струваше също толкова сив, колкото беше и дрипавата ми риза в сравнение с блясъка на меча и ехото от изстрела, отекнало сред надгробните плочи. Всичко това можеше да се стопи с отварянето на дланта ми.

Накрая, изцедил до капка приятната тръпка на очакването, разтворих юмрука си и погледнах. Монетата беше златен крисос и аз стиснах отново пръстите си, уплашен, че ми се е привидяло и всъщност държа само меден орикалк.

За пръв път ми се случваше да докосвам злато. Бях виждал доста орикалкове и дори бях притежавал няколко от тях. Сребърни асими бях мярвал веднъж или дваж. Но за крисосите знаех само че съществуват, точно както знаех, че съществува друг свят извън Несус и други континенти на север, изток и запад от нашия.

На този крисос бе гравирано нещо, което отначало сметнах за лицето на жена — същество с корона, нито младо, нито старо, просто кротко и съвършено върху жълтия метал. Измина още доста време преди да се престраша да обърна своето съкровище и тогава дъхът ми наистина секна. Върху обратната страна се виждаше същият летящ кораб, който бях открил над входа на любимия си мавзолей. Това беше направо невероятно. Не подлежеше на обяснение. Дори не се опитах да се замисля за някакъв отговор, толкова безсмислено ми се стори подобно усилие. Вместо това пъхнах монетата обратно в джоба си и тръгнах като в транс обратно към кулата.