Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

И все пак понякога, особено в знойните часове около пладне, нямаше кой знае какво да се види. Тогава отивах за пореден път при герба над вратата и се чудех какво общо могат да имат с мен един кораб, една роза и един гейзер. После се взирах в бронзовата погребална статуя, която бях открил, почистил и сложил в единия ъгъл. Мъртвият мъж лежеше по гръб, с плътно стиснати, натежали клепачи. На светлината, процеждаща се през прозорчето, изучавах лицето му и го сравнявах със собствените си, отразени върху полирания метал черти. Правият ми нос, разположените дълбоко очи и хлътналите бузи бяха почти като неговите, затова ужасно ми се искаше да разбера дали и той е имал тъмна коса.

През зимата ходех рядко до некропола, но през лятото този ограбен мавзолей, както много други като него, ми подсигуряваше място за наблюдение и прохладна отмора. Дрот, Рош и Еата също идваха с мен, но аз никога не ги водех в любимото ми за уединение място. Знаех, че те също си имат свои тайни скривалища. Докато бяхме заедно, и без друго почти не влизахме в гробниците. Вместо това си правехме мечове от пръчки и водехме битки, замеряхме войниците с шишарки или пък изравнявахме пръстта на пресните гробове и играехме на дама с камъчета, на кръстчета и кръгчета, на калъч.

Забавлявахме се също с разходки из лабиринта на Цитаделата и плувахме в големия водоем под камбанарията й. В този кръгъл басейн с незнайно дълбока, тъмна вода, разположен под сводестия покрив, беше влажно и студено дори през лятото. Затова пък през зимата условията там си оставаха почти същите и тъй като водоемът притежаваше безценното предимство да бъде забранено място, ние можехме спокойно да се потопим в сладостната му омая и да не палим факлите, преди да сме дръпнали резето отвътре, докато всички си мислеха, че сме някъде другаде. А после, когато пламъкът лумнеше от горящия катран, как само танцуваха сенките по влажните стени!

Както вече споменах, другото място за плуване беше Гиол, която криволичи през Несус като огромна мързелива змия. Когато задухаше топлият пролетен вятър, ние се спускахме през некропола към устието на реката край величествените древни гробници до стената на Цитаделата, край помпозните мавзолеи на първенците, през каменната гора от еднообразни надгробни монументи (опитвахме се да изглеждаме преизпълнени със страхопочитание, докато преминавахме край гробищните стражи, опрени на алебардите си). Накрая подминавахме простите, неодялани плочи, които бележеха последния пристан на бедняците, плочи, които хлътваха в пръстта при първия порой.

В най-долния край на некропола пред нас се възправяше желязната порта, която вече описах. През нея внасяха телата, които трябваше да бъдат погребани в бедняшките парцели. Едва когато преминехме през ръждясалите крила на портата, чувствахме, че сме напуснали

Цитаделата, което си беше явно неподчинение на наложените ни правила. Вярвахме (или поне се преструвахме, че вярваме), че ни очакват изтезания, ако някой от по-големите братя разкрие простъпката ни. Всъщност най-лошото, което можеше да ни сполети, си беше най-обикновен пердах, толкова милосърдни са инквизиторите, които по-сетне ми се наложи да предам.

Много по-голяма опасност за нас бяха обитателите на многоетажните жилища, подредени от двете страни на мръсните улици, по които преминавахме. Понякога си мисля, че братството ни е оцеляло толкова дълго, тъй като фокусира върху себе си омразата на хората, омраза, дължима по право на Самодържеца, на екзалтираните и в известна степен дори на бледите изродени раси, които идват на Ърт от далечни звезди.

Явно и обитаващите бордеите, точно като стражите, успяваха някак да ни познаят, защото понякога от по-горните прозорци плисваха върху ни какви ли не нечистотии, а зад гърбовете ни се разнасяха сподавени ругатни. Всъщност нито веднъж не ни сполетя някакво сериозно премеждие и дори когато някой тираничен господар или продажен член на парламента биваше предоставян на милостта на братството, обезправените ни подвикваха предложения как да постъпим с него, повечето от които гнусни и неизпълними.

На мястото, където плувахме, Гиол бе изгубила своите естествени брегове преди стотици години. Две каменни стени затваряха широко пространство, обсипано със сини водни лилии. Стълби, замислени като пристани за лодки, водеха надолу към реката. В топлите дни всяко от стълбищата биваше окупирано от банда от десет или петнайсет крещящи хлапета. Четиримата заедно бяхме достатъчно силни, за да си отвоюваме кое да е от тези места, макар да съществуваше опасността няколко от групичките да се обединят срещу нас още с пристигането ни или пък да се озовем в неизгодна позиция между тях. Така или иначе другите скоро се изнизваха и ни оставяха в неоспоримо владение на целия бряг чак до следващия ден.