Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Вторият доброволец вдигна брадвата си, после се поколеба. Предводителят им беше много близо. Той ги заобиколи, за да си осигури възможност за удар, докато накрая се озова на не повече от крачка от мястото, където се бях скрил. В този миг Водалус измъкна ножа от пръстта и го заби в гърлото на противника си. Брадвата се вдигна за удар. Тогава аз сграбчих дръжката й, без дори да се замисля, и за миг се озовавах в центъра на схватката.

Най-неочаквано всичко приключи. Доброволецът, чието смъртоносно оръжие бях възпрял, беше мъртъв. Предводителят на доброволците се гърчеше в краката ни. Третият мъж беше изчезнал, а пиката му лежеше на пътеката. Водалус измъкна от тревата черната, подобна на обгорено дърво кания, и прибра меча си в нея.

— Кой си ти?

— Севериън. Инквизитор съм. Всъщност съм послушник на инквизиторите, сеньор. От Ордена на търсещите истина и покаяние.

— Вземи. — Той сложи нещо в дланта ми.

Беше малка монета, толкова гладка, че отначало ми се стори омазнена. Стиснах я в юмрука си и не помръднах от ръба на гроба, докато той се отдалечаваше в мрака. Мъглата го погълна и няколко мига по-късно над главата ми се разнесе свистенето на сребрист летателен апарат, заострен като наконечника на стрела.

Ножът бе изпаднал от гърлото на мъртвеца. Може би той го бе измъкнал сам в агонията си. Когато се наведох, за да го взема, открих, че монетата е все още в ръката ми и я пуснах в джоба си.

Ние смятаме, че сами създаваме символите. Истината е, че те създават нас. Ние сме техни творения, оформени под натиска на тяхното твърдо, съзидателно острие. След като положат клетва, войниците получават монета — асими с гравирания профил на Самодържеца. Приемат ли тази монета, те приемат задълженията и бремето на воинския живот. От този миг нататък те са войници, макар все още да не могат да боравят с оръжие. Тогава не знаех това. Напълно погрешно е убеждението, че ни влияят само неща, за които знаем предварително. Да вярваш в нещо подобно, е като да вярваш в най-долнопробната и основана на суеверия магия. Бъдещият магьосник вярва в силата на чистото познание. Хората на логиката смятат, че нещата действат или от само себе си, или въобще не действат.

И тъй, когато пуснах монетата в джоба си, аз не знаех нищо за догмите на движението, оглавявано от Водалус, но много скоро ги узнах, защото те се носеха във въздуха. Точно като него и аз мразех сегашната деспотична форма на държавно устройство, но нямах и най-малка представа какво управление би могло да я замести. Точно като него презирах екзалтираните, които вместо да възстанат срещу Самодържеца, му обричаха най-красивите от дъщерите си чрез церемониално наложничество. Като него мразех простолюдието заради разхайтеността и безцелния му живот. Измежду моралните ценности, които ми бе втълпявал учителят Малрубиус (той все още беше наставник на послушниците през моите момчешки години), и онези, които учителят Палемон продължаваше да ми набива в главата, аз приемах само една — верността към братството. В едно се оказах прав — можех съвсем спокойно да служа на Водалус и да продължавам да бъда инквизитор, точно както бях го почувствал тогава. Ето така започна за мен онова дълго пътуване, благодарение на което се озовах на трона.

Спомените ме гнетят. Тъй като съм израснал сред инквизиторите, аз не познавам майка си, нито баща си. Никой от моите побратими послушници не познава родителите си. От време на време, особено с идването на зимните студове, пред Вратата на смъртниците се събират всевъзможни отрепки, които молят да бъдат приети в нашето древно братство. Те често забавляват вратаря, с невероятните изтезания, на които са готови да подложат някого, за да заслужат подслон и храна. Обикновено носят животни, на които демонстрират своите „умения“.

Всички биват отпратени. Традициите, идващи от незапомнени времена и поддържани неизменно от величавото минало на братството чак до днешните дни на упадък, забраняват набирането на нови ученици по този начин. Дори във времената, за които пиша, когато братството разполагаше само с двама учители и малобройна група от пътуващи инквизитори, тези традиции бяха смятани за свещени.

Не съм забравил нищо, като се започне от най-ранните ми спомени. В съзнанието ми изплува картината как събирам камъчета в Стария двор. Това място е разположено на югозапад от Кулата на вещиците и е разделено от Великия двор. Голямата стена, която нашето братство трябва да отбранява, беше започнала да се руши още тогава. В нея имаше един широк процеп между Червената кула и Мечата кула, където се катерех по падналите плочи, за да гледам отвъд некропола — Града на мъртвите, или казано по-просто гробището, разположено по близкия склон на Хълма на цитаделата.