Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Очите ми започваха да привикват с полумрака. Вече можех да различа овалното лице на жената, както и да установя, че е висока почти колкото стройния мъж, когото бяха нарекли Водалус. Едрият мъжага беше изчезнал, но скоро чух гласа му.

— Още въже.

Стори ми се, че е на не повече от две-три стъпки от мястото, където бях паднал първоначално, но той самият бе изчезнал, като вода, изсипана в пясък. После видях нещо тъмно, трябва да е била шапката му, да помръдва до краката на стройния мъж и се досетих къде всъщност се бе дянал здравенякът — там явно имаше дупка и той се бе спуснал в нея.

— Как е тя? — попита жената.

— Свежа като цвете, мадам. Въобще не се е вмирисала. Нищо, за което да се притесняваме. — И той изскочи от дупката далеч по-чевръсто, отколкото можех да предположа. — Сега ми подайте единия край и хванете другия, сеньор. Ще я измъкнем като морков.

Жената каза нещо, което не можах да разбера, а стройният мъж й отговори:

— Не е нужно да идваш, Теа. Какво ще си кажат другите, ако аз не поема никакъв риск?

Двамата със здравеняка се напънаха, изпъшкаха и в краката им се появи нещо бяло. Двамата се наведоха, за да го вдигнат. В този миг мъглата се разнесе и един зеленикав лунен лъч освети тримата като с докосването на сияен магически жезъл. Пред тях лежеше трупът на жена. Тъмната й коса се бе разпиляла в безпорядък върху бледото лице. Беше облечена с дълга рокля от някаква светла материя.

— Видяхте ли! — възкликна мъжагата. — Точно както ви казах, сеньор. Мадам, обзалагам се, че й няма нищо. Сега трябва само да я прехвърлим през стената.

Последната му дума се сля с нечий вик. Трима от доброволците се задаваха по пътеката.

— Задръжте ги, сеньор — изпъшка едрият мъж, докато мяташе тялото на ралото си. — Аз ще се погрижа за останалото и ще отведа мадам в безопасност.

— Вземи го — каза Водалус.

Луната се отрази в дулото на пистолет.

Едрият мъж ахна при вида му.

— Никога не съм използвал нещо такова, сеньор…

— Вземи го, може да ти потрябва. — Водалус се наведе и когато се изправи, държеше нещо, подобно на тояга. Последва звук от търкането на метал в дърво и в ръката на Водалус проблесна дълго острие.

Без да се колебае нито за миг, жената грабна пистолета от здравеняка и двамата отстъпиха заднешком в мъглата.

Доброволците се поколебаха за миг. После единият мина вдясно, другият вляво, а третият остана в центъра, за да могат да атакуват едновременно от три страни. Мъжът, който остана на пътеката, посипана сякаш с натрошени кости, стискаше пика, а другият имаше брадва.

Третият се оказа предводителят на доброволците, който бе говорил с Дрот при портата.

— Кой си ти? — извика той на Водалус. И каква сила, в името на Еребус, ти дава правото да идваш тук и да оскверняваш гробовете?

Водалус не му отговори, но върхът на меча му фиксира тримата един по един като око на хищник.

— Трима сме, ще се справим с него — изръмжа предводителят.

Въпреки това тримата запристъпваха колебливо и още преди да успеят да се приближат достатъчно, Водалус скочи към тях. Видях как острието му просветна на бледата светлина и чух как срещна върха на пиката с металическо проскърцване, като че ли стоманена змия се размърда в железен пън. Собственикът на пиката извика и отскочи назад. Водалус също чевръсто отстъпи, вероятно за да не позволи на някой от другите да му мине в гръб, после изглежда изгуби равновесие и падна.

Всичко това ставаше в призрачна мъгла. Видях всичко, но през повечето време едва различавах силуетите на мъжете. Нещо в това, което се разиграваше пред мен, дълбоко ме трогна. Може би искреното желание на Водалус да умре, но да спаси жената. Възхитих се на смелостта му. Много пъти след това, застанал върху паянтовата платформа в центъра на някое търговско селище, с Терминус Ест, опрян пред мен, и нещастника, коленичил в краката ми, долавях съскащата омраза на тълпата и още по-неприятното възхищение на онези, които намират сатанинска наслада в чуждите страдания и смърт, спомнях си за Водалус, вдигах острието и почти си представях, че нанасям удара си заради него.

Той се препъна, както споменах. За миг ми се стори, че животът ми се слива с неговия.

Мъжът с брадвата отстъпи, а предводителят им протегна дългия си нож и направи крачка напред. Вече се бях изправил и следях схватката иззад рамото на надгробния ангел. Видях как ножът политна надолу, Водалус се претърколи встрани и оръжието потъна до дръжката в пръстта само на педя от тялото му. Той се опита да замахне с меча си, но не можа да намери опора, за да го стори. Предводителят на доброволците вместо да отстъпи, заряза ножа и се вкопчи в него. Двамата бяха на ръба на изровения гроб. Вероятно Водалус се бе препънал в купчината прясна изкопана пръст.