Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Дрот продължи:

— Сигурно знаеш, че някои билки трябва да бъдат събирани на лунна светлина от гробищна пръст, за да остане ненакърнена лековитата им сила. Скоро ще скове студ и ще затрие всичко, затуй учителите ни искат да попълнят запасите си за през зимата. Трима от тях ни уредиха да влезем тази вечер, а за онова момче се спазарих с баща му, за да ми помага.

— Нямате в какво да сложите набраните билки.

Още се възхищавам на Дрот за находчивостта му.

— Първо ги събираме на връзки за изсушаване — рече невъзмутимо той.

И без дори да се поколебае, измъкна от джоба си връв.

— Ясно — промърмори доброволецът.

Двамата с Рош се приближихме до портата, а Дрот дори отстъпи малко.

— Ако няма да ни пуснете да си наберем билки, по-добре да си вървим. Пък и едва ли ще успеем да намерим момчето.

— Няма да успеете.

— Все пак — каза колебливо Дрот и ние влязохме вътре, следвани от доброволците.

Някои мистици твърдят, че реалният свят е бил създаден от човешкия ум, а нашите съдби се управляват от измислени категории, в които обикновено включваме неопределени неща, по-слаби от нашите думи за тях. Онази нощ долових интуитивно този принцип, когато последният от доброволците затвори портата зад нас. Мъжът, с който Дрот бе говорил, каза:

— Отивам да бдя над гроба на майка си. И без друго пропиляхме толкова време.

Останалите смотолевиха нещо в знак на съгласие и групата се разпръсна — един фенер наляво, другият надясно. Ние поехме по централната алея, онази, по която винаги тръгвахме, за да стигнем до порутената част от стената на Цитаделата.

Моя орис, моя благословия и мой кръст е да не забравям нищо. Всяка подрънкваща брънка на веригата, всеки шепот на вятъра, всичко видяно, помирисано и вкусено остава непроменено в паметта ми и макар да знам, че не с всички е така, не мога да си представя как би могло да бъде иначе — все едно да проспиш неща, които стават кажи-речи под носа ти. Ето, онези няколко стъпала, които изкачихме, за да се озовем на белналата се пътека, сега изникват пред очите ми. Ставаше все по-студено. Нямахме светлина, а мъглата бе започнала да се разстила по бреговете на Гиол. Някакви птици, нощуващи на боровете и кипарисите, прелитаха неспокойно от клон на клон. Спомням си усещането за вкочанените ми ръце, просветването на фенера, поклащащ се някъде напред, и как мъглата напои ризата ми с мириса на речна вода и острия мирис на прясно изкопана пръст. За малко не бях се удавил същия ден, след като се заплетох в подводните стъбла на лилиите, а нощта трябваше да сложи начало на моето възмъжаване.

После изтрещя изстрел. Лилава мълния разцепи мрака като клин. Някъде до нас един от надгробните камъни се пропука и падна. После настана тишина, в която сякаш се разтвори всичко покрай мен. Затичахме се. В далечината се чуха мъжки викове. Чух иззвънтяването на метал, срещнал каменна плоча, като че ли някой бе ударил с алебарда надгробен знак. Хукнах по пътека, която ми беше напълно непозната тясна лента, по която едва можеха да вървят рамо до рамо двама души, криволичеща надолу към малка долчинка. В мъглата не можех да видя нищо друго освен мрачните силуети на мемориалите от двете ми страни. После пътеката изчезна. Все едно, че някой я бе изтеглил като килим изпод краката ми. Вероятно бях пропуснал някой от завоите. Хвърлих се встрани, за да избегна изникналия пред мен обелиск и се блъснах с пълна сила в някакъв мъж, облечен в черна връхна дреха.

Стори ми се непоклатим като дънер. Сблъсъкът ме повали на земята и ми изкара въздуха. Чух го да мърмори някакви проклятия, миг преди да доловя просъскването на изтеглено от канията острие.

— Какво беше това?

— Някой се блъсна в мен. Вече го няма, който и да е бил.

Продължих да лежа на земята, без да помръдвам.

— Запалете фенера — чу се женски глас.

Гласът прозвуча като крясък на чайка, но в него нямаше страх.

Мъжът, с когото току-що се бях сблъскал, отговори:

— Ще ни налетят като глутница диви кучета, мадам.

— И без друго скоро ще се появят, нали Водалус стреля.

— Изстрелът по-скоро ги е сплашил.

С интонация, която поради своята неопитност не можах веднага да разпозная като принадлежаща на екзалтиран, мъжът додаде:

— Трябваше да го взема със себе си. Ще ни е необходим срещу хора като тези.

Сега беше доста по-близо и миг по-късно, го видях през мъглата — висок, строен, гологлав, застанал до по-едрия мъж, с когото се бях сблъскал. Загърната в черно, третата фигура очевидно беше на жена. Макар да бях останал без дъх и краката ми да бяха омекнали, аз все пак успях да се изтърколя зад постамента на един паметник. След като се усетих в безопасност, отново надзърнах.