Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Когато поотраснах, всичките ми игри протичаха там. Криволичещите алеи се охраняваха през деня, но стражите бяха по-загрижени за пресните гробове в по-ниската част и тъй като знаеха, че принадлежим към Ордена на инквизиторите, рядко намираха кураж да ни прогонят от потайните ни места в кипарисовите горички.

Твърди се, че нашият некропол е най-старият в Несус. Това, разбира се, не е вярно. От друга страна самото твърдение говори, че некрополът е наистина древен, макар самодръжците да не са били погребвани там, дори когато Цитаделата е била тяхна крепост. По онова време великите династии полагали своите многобройни мъртъвци в параклиси в собствените им имения. Благородниците и градските първенци предпочитат по-високите части на склона, близо до стената на Цитаделата, а простите хорица биват погребвани под тях, чак до най-ниските парцели, които граничат с крайните бедняшки квартали покрай Гиол. Като момче никога не слизах толкова далеч сам.

Винаги бяхме трима — Дрот, Рош и аз. По-късно и Еата, от следващия набор послушници. Нито един от нас не беше роден сред инквизиторите, защото никой не се ражда сред тях. Говори се, че в древни времена в братството е имало мъже и жени и че техните синове и дъщери са били въвеждани в тайнствата на ордена, както сега това става в гилдиите на златарите, майсторите на лампи и много други. Но Имар Праведния, след като разбрал колко жестоки могат да бъдат жените и колко често си позволяват да надвишават въздаденото от самия него наказание, повелил братството на инквизиторите да се състои само от мъже.

Оттогава насетне нашите редици се попълват единствено от децата на онези, които попадат в нашите ръце. Мъжките отрочета биват отглеждани като наши собствени. В кулата Матачин има метална греда с шипове, която се подава от ниша в стената на височината на човешките слабини. Когато ни изпратят някоя жена в последните дни преди раждането, ние я отваряме и ако бебето оживее и е момче, поемаме грижите за него. Майките изпращаме на вещиците. Така е от царуването на Имар та чак до наши дни, вече много, много векове наред.

Затова никой от нас не знае потеклото си. Всеки би искал да произхожда от род на екзалтирани и наистина не малко отрочета с благородническа кръв попадат в нашето братство. Като момче всеки послушник си създава свои собствени представи за произхода си и всички до един разпитват неуморно нашите по-възрастни пътуващи братя, но те, потиснати от собствената си участ, говорят твърде малко. В годината, за която разказвам, Еата, убеден, че е потомък на един от великите северни кланове, беше изрисувал герба му на стената до леглото си.

Що се отнася до мен, аз си бях самоприписал медния герб, поставен над входа на един от мавзолеите. На него беше изобразен изригващ над водната повърхност гейзер с волант — летящ кораб до него, и роза най-отдолу. Вратата на мавзолея беше разбита отдавна и на пода лежаха два празни саркофага. Други три, твърде тежки, за да успея да ги помръдна, си стояха все още непокътнати в ниша в стената. Но не затворените или пък отворените саркофази правеха това място толкова примамливо за мен, макар да обичах да си почивам върху онова, което бе останало от меката им, избеляла тапицерия. Усещането се дължеше по-скоро на малките размери на помещението, на мрачните, зидани стени, на тясното прозорче с една-единствена решетка и на осквернената врата, толкова масивна и тежка, останала сякаш зейнала за вечни времена.

През вратата и прозорчето можех да наблюдавам незабелязван от никого бликащия навън живот, потъналите в зеленина дървета, храсти и треви. Птиците и животните, които иначе се скриваха, уплашени от стъпките ми, не можеха нито да ме видят, нито да ме подушат, докато бях вътре. Гледах как враната свива гнездото си и после отглежда малките си, само на няколко крачки разстояние от мен. Гледах как лисици притичват с вирнати опашки. Веднъж видях дори една огромна лисица, от онези, които са съвсем малко по-ниски от най-едрите хрътки и които хората наричат гривести вълци. Тя се завъртя наоколо и се понесе в лек тръс към разрушените мавзолеи в южната част на гробището, подгонена от собствените си неотложни планове. Дългокракият ястреб затриваше пепелянките вместо мен. Щом съгледаше някоя, той разтваряше криле и се спускаше от върха на близкия бор.

Дори един миг е достатъчен, за да опиша всички тези неща, които съм наблюдавал толкова дълго, но десетилетия не биха ми стигнали, за да изброя всичко, което те означаваха за малкия, дрипав послушник, който бях тогава. Две мисли, равносилни за мен на приказни сънища, бяха обладали съзнанието ми и ми бяха безкрайно скъпи. Първата беше, че в един недалечен миг, самото време ще спре… Пъстрите дни, проточили се като навързани кърпи, изтегляни от шапката на фокусник, ще свършат и навъсеното слънце ще трепне за последен път. Втората ми нашепваше, че някъде далече съществува, чудодейна светлина, понякога плаха като пламъчето на свещта, друг път буйна като клада, която вдъхва живот на всичко, до което се докосне — на падналото от храста листо поникват крачка и тънки, чувствителни мустачки, а грубият кафяв клон отваря черните си очи и хуква по дънера на дървото.