Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

В този тайник, направен в бюфета у дома, бяха скрити далече от чужди очи нови паспорти и други документи, които щяха да се използват при непредвидени обстоятелства. Други тайници, като например онзи пред стълбите в антрето, пазеха раниците за пътуване или оръжията, парите, дори прозаични неща, като например резервна ролка тоалетна хартия.

Само че чичо Хоузи често правеше подобни неща, все едно че бяха най-обикновени произведения на изкуството, като например мъничкото скривалище в банята на майка му, където тя си криеше тампоните, на което Тори се натъкна съвсем случайно, докато почистваше мивката от падналите косми. По онова време Тори бе още дете, а чичо му Хоузи му направи тайно отделение в гардероба, точно, колкото да скрие няколко броя „Плейбой“ .

Ако оставеха чичо Хоузи, макар и за една седмица, това за него щеше да е истински подарък, все едно че на някое дете бе донесена чисто нова, чудно хубава играчка.

Е, нека да се позабавлява.

Тя посочи инструментите, разстлани върху парче зебло на пода.

— Трябва да го разглобя, без да го повреждам, и съм сигурна, че ще успея.

— Аз имах други идеи за този следобед — каза той и посегна към нея.

— Я виж ти, колко интересно. — Тя се ухили и обви с ръце кръста му. — Ммм… струва ми се, че ми казваш самата истина. Аз обаче мисля, че първо трябва да поработим, после да похапнем и да поучим. Днес сме сами — идващите две вечери Деб ще остане при Брайън и няма да се учудя, ако дори не се отбие да си прибере пощата. Така че, какво ще кажеш първо да се заемем с едрата работа, да поучим малко, след това ще похапнем набързо и ще видим какво да правим после?

— Това май беше от твоите реторични въпроси.

— Именно.

— Никога не съм ги обичал тези твои реторични въпроси.

— Работата на първо място. След това може би, ами… ще видим. И без това работиш по-добре, когато си възбуден. — Усмивката й се превърна в нещо като обещание, което тя запечата с бърза целувка.

— Струва ми се, че се възползваш от доброто ми сърце — отвърна той, когато тя се отдръпна. Пусна си якето и отвори кутията с инструменти, като се стараеше да не се цупи, защото не биваше.

— Работи!

Той изръмжа приглушено.

— И хич недей да ръмжиш!

— Извинявай.

Не му беше приятно, но и никой не го питаше дали му е приятно или не. А и Маги нямаше никаква нужда да се бори за намаление на наема си. Не й се налагаше да дели апартамента със съквартирантка. Съвсем спокойно можеше да си позволи цялото жилище. А дори и да не можеше, имаше си приятел, който с удоволствие би се погрижил за наема, без дори да му мигне окото.

Тори въздъхна. Наистина предпочиташе да й плати наема, или поне наема на апартамент, малко по-близо до района на колежа, където да живеят двамата заедно.

Обаче не се получи, както на него му се искаше. Не ставаше въпрос за парите. Родителите на Маги се грижеха както за учебните такси, така и за наема й, а майката на Тори бе инвестирала златото, донесено от Владенията. С него нямаше да забогатее, но благодарение на новите суми спокойно можеше да не се притеснява за наема и храната, и то до края на живота си, ако се наложеше.

Наистина не ставаше въпрос за пари. Повечето проблеми, свързани с парите, всъщност не бяха за пари — Тори бе научил този факт от Иън Силвърстайн.

Според Маги нещата трябваше да следват естествения си ход и за нея бе особено важно да постъпва правилно и справедливо. Апартаментите близо до университета бяха миниатюрни, а онези, които имаха свой неповторим облик, бяха с безобразно високи цени. Затова тя така си подреди лекциите, че да са плътно една след друга, и започна да си търси квартира в южната част на Минеаполис, близо до автобусната линия.

В повечето двустайни апартаменти имаше кухни с прилични размери, а също и хол, но пък цените им бяха почти двойно по-ниски от тези на едностайните жилища.

Ако си наемаш двустаен апартамент и не си намериш съквартирантка, това си бе направо разхищение, а да вземеш за съквартирант собствения си приятел — който може да си позволи сумата, без дори да се замисля — той щеше да започне да покрива не само своите разходи, но и твоите, а това вече не беше редно, не че Маги имаше някакво желание да му позволи да направи така, защото въпросът определено не беше в парите.

По дяволите.

Хубавото на парите бе, че онзи тип Макей — Хари ли беше, или Ралф? — дето притежаваше фабриката за канцеларски пликове и не спираше да изнася речи, се оказваше прав. Ако имаш проблем, който можеш да разрешиш, не го отлагай, заемай се с разрешаването му, като напишеш чек, и тогава проблем няма да има.