Джоэл Розенберг: Пурпурно небе

Иън разполагаше с достатъчно време.

А и другите съседи също се нуждаеха от помощ — така и не му се налагаше да чака кой знае колко много и да бездейства. Ако се притесняваш как да си уплътниш времето, а не за това дали даваш повече, отколкото получаваш, то в по-голямата част от случаите всичко бе както трябва.

„Иън Силвърстайн , каза си той, започваш да се научаваш да проявяваш търпение.“

За да живееш и да се чувстваш добре в Хардуд, това бе задължително. Сигурно същото важеше и за всеки друг малък град.

Ето че сега на мястото на част от стената с полиците, стояла все на това място цял половин век, където Ефи Селмо нареждаше по етажерките колекцията си от метални звънчета, малки стъклени фигурки и други ненужни дребни предмети, бе монтиран новият плот.

Всяка една фигурка от колекцията бе внимателно избърсана от прахта, увита във вестници, и грижливо прибрана, а кашоните — прецизно надписани и подредени на тавана. Иън не бе съвсем сигурен от какво има нужда Арни, но каквото и да беше то, нямаше нужда да му се напомня непрекъснато за покойната му съпруга. Спомените, скътани в сърцето му, бяха повече от достатъчно.

Иън се прозя. Беше прекалено рано, противно рано. Да си налее втора чаша кафе, съвсем не беше добра идея — щеше да се налива с чаша след чаша кафе цяла сутрин.

А имаше и още един начин. Може би. Поне… би трябвало да има друг начин.

Няма нищо лошо в това да се опита нов начин.

Той вдигна подгъва на парката, за да се добере до десния джоб, и извади обикновен златен пръстен, прекалено плътен и масивен, за да бъде сватбена халка, и значително по-тежък, отколкото изглеждаше.

Първо го плъзна на палеца си, а след това на безименния пръст. И на двата му ставаше идеално, въпреки че палецът му бе значително по-дебел. По нищо не личеше, че променя размера си, поне той не успяваше да забележи промяната. Би трябвало вече да е приел този факт, въпреки че освен него имаше и други неща, с които трябваше да е свикнал и които трябваше да е приел за даденост.

Помисли си, че вече е буден. Самата истина, въпреки че все още много му се спеше. Но мисълта, че не просто е буден, но и бдителен, въпреки че през нощта не спа никак добре, а и това ранно ставане сутринта…

Стига. Подобни мисли нямаше да разрешат нищо.

Прозя се.

— Буден съм — каза той. — Буден съм и съм нащрек, свеж съм и съм готов да започна деня, в тялото и ума ми няма и следа от съненост.

Поне много му се искаше да е така. Прозя се отново.

Изсумтя. По този начин не се получаваше. Само че бе особено важно да е бдителен тази сутрин и той щеше да бъде, защото се налагаше. Облегна се на касата на вратата, стисна очи толкова силно, че усети болка, а когато ги отвори, му се стори, че в тъмнината летят искри.

Иън си пое дълбоко дъх и почти веднага изпусна част от него. Беше буден, беше нащрек, беше свеж и готов за задачите тази сутрин, сънят си бе отишъл.

Пръстенът запулсира на пръста му, той усети болка, все едно че боа удушвач се бе усукала: веднъж, два пъти, три пъти, а след това спря.

Усети, че металът е топъл. В следващия миг се почувства глупаво. Защо изобщо си направи труда отново да нахлузи пръстена? Нито му се спеше чак толкова, нито нищо. Щеше да е много жалко, ако изхабеше силата на пръстена.

Да, сигурно, ако дядо ми имаше цици, гласеше старата еврейска поговорка, щеше да ми бъде баба.

— Което би означавало, че баба ми е лесбийка.

Тази втора част си беше измислица на Иън.

Младежът прехвърли раницата на едното си рамо, а огромния дълъг тесен сак с Убиеца на гиганти — през другото, излезе навън и затвори вратата след себе си. Все още си бе градско момче, защото отново трябваше да си напомни, че няма нужда да заключва, когато излезе, освен това и да искаше да заключи, нямаше да може, защото едва ли някой в Хардуд знаеше къде се намира ключът му за входната врата.

От другата страна на улицата, в хола на Ингрид Орьосетер, светеше, а сянката зад пердето означаваше, че жената е станала и вече шета. Което беше хубаво. На старата Ингрид й се носеше славата на ранобудница, затова Иън щеше да се разтревожи, ако не бе забелязал никакъв признак на живот в къщата й. Не че щеше да е проблем да надникне у тях и да я извика по име — у тях, разбира се, нямаше да бъде заключено.

Да си заключиш входната врата?

Че защо да го правиш?

Ами ако някой от съседите иска да влезе? Някой може да има нужда от нещо. Ти що за човек си, да не си гражданче?

Западният вятър се усили и завихри хрупкав сняг във въздуха, след което го запрати право в лицето му.