Джоэл Розенберг: Пурпурно небе

Миризмата отново нахлу в ноздрите му. Беше някак далечна, но все така горчива, остра, натрапчива и… какво още? Стори му се позната до болка и той усети как космите на врата му настръхнаха, но…

Все още не можеше да си спомни откъде му е толкова позната. По дяволите!

Продължаваше да се опитва да се съсредоточи, за да се сети, когато чу топуркането й по стълбите.

Мариан Кристенсен отвори вътрешната врата, а той веднага отвори външната. Косата й бе вдигната в някакво сложно подобие на опашка и тъничкият й врат бе гол, а по бузите й бе плъзнала лека руменина.

— Влизай, влизай бързо — каза Маги, обърна се и припна нагоре по стълбите. Той не й се разсърди заради цялото това бързане. В коридора нямаше отопление — хазяинът май никога не пускаше радиаторите — а тя бе облечена единствено в черен клин и дълга копринена червена риза, която бяха купили от Болонския лес.

Винаги му бе приятно да я гледа, докато тя бързо се изкачваше по стъпалата и при всяко отделно стъпало леко подскачаше. Някои биха казали, че е прекалено кльощава, но както майка му я определяше, тя бе гъвкава и подвижна като хрътка и въпреки че мускулите й не изпъкваха, бе очевидно, че хубавото й тяло е отлична комбинация от наследственост и много работа в салона, но поне усилието си бе струвало, защото, откъдето и да я погледнеше човек, тя си беше наистина хубава.

А най-вече отзад.

Ако забележеше, че той се заглежда, щеше да се ядоса и да го заяде, точно както се случи веднъж с Иън.

— Че какво толкова? — Иън просто се бе усмихнал. — Харесвам момичетата. Осъди ме, ако искаш.

Маги бе предпочела да приеме думите му с усмивка.

Ако не искаше да я заглеждат, щеше да се облича в грозни дрехи.

— Вече започвах да се притеснявам — каза тя. — Нали каза, че ще бъдеш тук към един.

— Точно така, към един. — Той погледна часовника си, докато вървеше след нея по коридора към отворената й врата. Бе станало 2:17, което значи, че се беше забавил много повече, отколкото бе предполагал. Може би се налагаше да поговори сериозно с нея, за да я убеди да монтира домофон или поне да отваря вратата с лют спрей в ръка. Все пак това бе големият град.

— Забавих се в библиотеката малко повече, отколкото предполагах. — Нищо че забавянето се дължеше на времето, прекарано в сладки приказки с новата асистентка в отдел „Справки“ , която искаше да разбере за какво е сакът с екипировката, докато пърхаше с удивително дългите си мигли, обрамчили две кафяви очи, в които всеки би потънал, само като ги погледнеше. — След това се качих на автобуса, за да не изравям колата.

— Добре — каза тя и пое раницата, сака и палтото му, за да ги подхвърли небрежно върху канапето пред малката масичка. — Така и така си тук, защо не ми помогнеш малко? Не че е нещо бързо, но това трябва да се разглоби за две седмици.

Апартаментът бе построен също като стандартните вагони по линията на Южна Минесота — една дълга стая, разделена на две от вграден бюфет с огледала, който Тори веднага позна, че е „Стикли“ ; кухнята бе вградена в коридора, който водеше към две спални, а бюфетът служеше за стена на стаята на Маги.

В момента обаче той бе частично разглобен, чекмеджетата бяха натрупани от едната страна, всички панти и вътрешни прегради се виждаха, сякаш бяха част от някакво дървено създание, изкормено набързо.

— Това е нещо ново — каза той.

Тя кимна.

— Хазяинът ми предложи да намали наема, ако довърша вградения бюфет.

Тори изви едната си вежда.

Тя се усмихна.

— Когато се обадих на чичо ти Хоузи и го помолих за съвет и може би малко помощ, той предложи да дойде за седмица и да свали подвижните части, за да ги изчисти и полира.

— Само не му позволявай да се развихря със скришните местенца.

— Какво?

— Нищо, нищо. Не е важно.

Точно в такава мебел чичо Хоузи би монтирал едно от своите скривалища с най-искрено удоволствие. Бюфетът тук много приличаше на онзи в хола у дома и по всяка вероятност той щеше да го прекрои, както му харесва: безшумна малка ключалка, скрита зад пантите, по цялото им продължение, щеше да пази вратичката към тайно отделение. Ако в коя да е от пантите се подпъхнеше лист хартия, а след това се затвореха двете остъклени врати и се притиснеха със сила, така че пантите на свой ред да притиснат достатъчно силно ключалката на тайника, ако после се отвореше най-горното чекмедже — просто се открехне, в никакъв случай повече — а най-сетне се удареше с длан отгоре по бюфета, се отваряше широкото пет сантиметра скривалище.