Джоэл Розенберг: Пурпурно небе

Тори никога преди не се бе замислял над този въпрос, но думите и определено бяха разумни — западната част бе пустееща, имаше планини, а пък в източната бяха съсредоточени обработваемите поля.

— Да, наистина звучи разумно.

— Звучи, я. А на теб как ти харесва големият град?

— Има си и добрите страни.

— Само дето Хардфийлд ти липсва.

— Хардуд. Да, в интерес на истината ми липсва. — Минеаполис бе сравнително приятен град, ако го сравняваше с други големи градове. Но работата бе там, че си оставаше град, пълен до пръсване, и то все с непознати.

— Ясно. — Тя се усмихна широко и усмивката й му показа, че е наясно за какво мисли той. Бе много вероятно наистина да знае за какво става въпрос. — И никой ли не ти е казвал, че след това просто не можеш да се върнеш у дома?

— Май да, може и да съм чувал нещо подобно. — Само че просто не можеш да вярваш на всичко, което чуеш. Тори бе готов да свие рамене, но така чантата с екипировката по фехтовка щеше да се смъкне от рамото му, а той не искаше да допуска подобно нещо да се случи.

Истината бе, че най-съкровеното му желание в този момент бе да я попита колко още път им остава, но пък въпросът му се стори неудобен.

Не че би отказал да отнесе чантите, където тя кажеше (нито щеше да се окаже прекалено далече, нито да го затрудни, нито пък тя носеше прекалено много неща — всъщност не беше достатъчно млада, за да си позволи да понесе прекалено много — беше поне на четирийсет, четирийсет и пет), но просто му се искаше да има представа колко още път го очаква.

Само че сега бяха в града и човек не може да си позволи ей така да попита една жена къде живее, защото тя веднага би си помислила, че той ще дебне някъде около къщата й цялата нощ и ще вие срещу луната или някаква такава глупост.

Все още обмисляше как най-тактично да я попита далече ли живее, без да се интересува от адреса, когато на ъгъла на Брайънт авеню тя зави покрай магазина за фотоапарати.

Нямаше да се изненада, ако новата му позната се заизкачваше по стълбите на четириетажната кооперация, където живееше Маги — всъщност той не познаваше никого от съседите на Маги: та това бе големият град — но тя посочи съседната сграда и протегна ръка, за да поеме чантата от него.

— Много ти благодаря за помощта, но оттук поемам аз — каза му жената.

Бе живял в града достатъчно дълго и знаеше много добре, че тя има предвид „Предпочитам да не идваш чак до вратата ми“ , а не намеква „Би ли внесъл чантите чак до кухнята?“ , както би се получило вкъщи, затова той не се изненада особено, когато забеляза флакончето с лют газ, провиснало на ключодържателя, който тя вече стискаше, а по всяка вероятност бе стискала през всичкото време, докато вървяха и си говореха.

„Браво на нея“ , помисли си той, когато тя пое нагоре по стълбите и погледна веднъж през рамо, за да е сигурна, че той си е тръгнал.

Той наистина вече си бе тръгнал.

От тази случка му стана смешно. Не, в никакъв случай не му беше смешно, напротив, почувства се тъжен. По дяволите, една жена не бива да стиска лют спрей в непрекъсната готовност — нито пък нож или пистолет, нито пък да се чуди в кой момент да повика ченгетата, или господ знае кого на помощ — за да попречи на Тори Торсен да я обере, или там каквото си е наумил да върши. Стана му болно, като си помисли, че обидата не се бе показала по лицето му.

— Не. Така не беше честно, а Тори винаги се стараеше да постъпва честно, дори и пред себе си.

Само че и Тед Бънди приличаше на спретнатите, типично американски, момчета. А и градът по нищо не приличаше на дълбоката провинция. Ако си някой глупак, можеш да се преструваш, че е същото нещо. Можеш, разбира се, да оставиш и стаята, и колата си отключени, няма да се притесняваш по кое време на денонощието излизаш, или пък ще си казваш, че сигурно познаваш човека, чиито стъпки отекват зад теб през нощта и…

И, разбира се, ще те ограбят, ще те оберат, ще те окрадат, ще те пречукат, и то не само веднъж.

Той се ухили.

Изключваме онази част с пречукването, разбира се.

Имаше ключ за външната врата на Маги, но предпочете да звънне. Съквартирантката й имаше навика да се разхожда, както Тори се изразяваше, в неприлично оскъдно облекло и той силно се притесняваше, когато се натъкваше на нея в подобни моменти.

Не че тя изглеждаше чак толкова добре по бикини и сутиен.

Вятърът се бе усилил и блъсна студен порив в лицето му, докато Тори чакаше, затова младежът бръкна в джоба, за да напипа ключовете. Едно бързо позвъняване, за да се отвори вратата, би могло да означава: „Облечи си някакви дрехи, все пак се каня да се кача горе“ .