Джоэл Розенберг: Пурпурно небе

„Жени , помисли си той. Не можеш да живееш с тях — не и когато те не ти го позволяват.“

Истината бе, че с Маги му бе изключително приятно, а след като Иън бе прекъснал, по всяка вероятност нямаше възможност да поднови образованието си, тя бе единственият човек в целия град, с когото наистина можеше да поговори, без да внимава за всяка дума, която изрича.

Имаше и още нещо.

Двамата заедно бяха преживели толкова много, с нея и с Иън, а също и с мама, и татко, и с чичо Хоузи. Потиш се, нанасят ти рани, трепериш за живота си с някого и ето че тези хора се превръщат в част от теб, а ти също ставаш част от тях, и то по начин, за който в ежедневието трудно може да се намери разумно обяснение.

Може и магия да бе. Тори Торсен нямаше нищо против магията.

Ухили се широко. Това бе изключително приятно чувство, въпреки че трябваше да споделя тази неповторима близост с Маги, с Иън и със семейството си. Поне не се налагаше да споделя всичко…

Миризмата отново нахлу в ноздрите му. Горчива, натрапчива, но някак далечна. Също като… така и не успя да си спомни като какво.

Колко много неща научаваш на лентата за фехтовка, а едно от първите е как да пазиш равновесие, въпреки че Тори го бе научил много отдавна от баща си, преди още да стъпи за пръв път на лентата. Трите опорни точки във фехтовката бяха равновесието, подходящо подбраният момент и разстоянието, а ако ги владееш както трябва, няма нужда да обмисляш стратегията си, защото, когато някой владее елемента, който ти не си усвоил достатъчно добре, в девет пъти от десет, ще отбележи точки срещу теб.

Той се завъртя, отпуснал тежестта си на петите, но не загуби равновесие, въпреки че тротоарът беше хлъзгав.

Жена на средна възраст, натоварена с чантите от зебло, които обикновено предлагаха в Биърли, извика, очите й се разшириха от изненада и тя изпусна една от чантите.

Обвити в амбалажна хартия пакети месо се разпиляха по тротоара, към купчините сняг се търкулнаха консерви, малка бутилка лют сос подскочи веднъж, втори път, а след това и трети път на леда, докато най-сетне, слава богу, реши, че може и да не се счупи. А това бе просто чудесно. В противен случай Тори трябваше да предложи на жената да плати счупеното, а като се има предвид, че бяха в града, щеше да се почувства изключително неудобно.

— Моля да ме извините — каза той и се наведе начаса, за да събере покупките и да ги върне в чантата. — Стори ми се, че чух нещо, и как да ви кажа, просто не съобразих какво правя.

— И такова извинение не бях чувала — отвърна веднага тя и устата й се изви в подобие на усмивка.

Той избърса снега и мръсотията от бутилката с лютия сос, преди да я върне в чантата.

— Искате ли да ви помогна и да ги занеса до вас? — предложи той и едва изрекъл думите, се сви. Никой не правеше подобни жестове в града.

За негова изненада, жената кимна.

— Искам, и още как. — Тя се усмихна разбиращо и му подаде едната от сивите чанти от зебло. — Можеш да изтръгнеш момчето от село, но не и селото от сърцето на момчето, не съм ли права?

— Личи си значи, така ли? — Той прехвърли раницата и сака с оръжията на едното си рамо и се постара да върви в крачка с нея.

— Да, личи. — Тя отново се усмихна. — Но пък на човек му става толкова мило. — Тя вървеше със ситните колебливи крачки, характерни за възрастните хора, когато се намират на хлъзгав път, но поне се стараеше да побърза, така че той нямаше да се забави прекалено много.

— А ти откъде си?

— Хардуд, Северна Дакота.

Жената се намръщи, сякаш името й говореше нещо, но не можеше да си спомни какво точно.

Госпожо, можехме да сме безобразно известни, но май предпочитаме нещата такива, каквито са, много ви благодаря.

По дяволите, та дори и Хатън с двойно по-малко население се гордееха с техния Карл Бен Елисън, един от първите странстващи актьори в страната, но в Хардуд не бе родена нито една известна личност. Това бе наистина чудесно, и трябваше така и да си остане, въпреки че понякога имаше моменти, когато малкото провинциално градче качествено лазеше по нервите на Тори.

— Амиии… не, май не съм го чувала — каза тя. — Имам чичо, който живее в Бисмарк — това някъде наблизо ли е?

Тори поклати глава.

— Не. Чак в другия край на щата, на около стотина километра от Гранд Форкс.

— Ясно, източната част на Дакота. — Тя кимна. — Чичо ми Ралф все това повтаряше, че жителите на Дакота не били разделени както трябва. Според него е трябвало да има Източна и Западна Дакота, вместо Северна и Южна.