Джоэл Розенберг: Пурпурно небе

Но както и с много други неща, центърът на кръга умираше. Въпреки това издънките продължаваха да живеят и всяка една продължаваше да създава свои издънки, докато най-сетне кръгът се превръщаше в прекалено широк и сложен, за да бъде проследен от простите смъртни, които не бяха в състояние да определят началото на този древен магически кръг, също както не бяха в състояние да забележат кога високите назъбени върхари на планините са започнали да се ронят и свиват с възрастта, също като змия с пречупен гръбнак.

Но всичко опираше до умението да гледаш в бъдещето и да проявяваш търпение. Това бяха изключително ценни качества за смъртните, а за другите бе изключително трудно да преживеят дори и първия от многобройните векове, които се простираха до безкрая, ширнал се пред тях, ако не бяха съумели да изградят за себе си тези две наистина необходими качества.

Тя прибра трюфела в кошницата, остана замислена за момент, изпълнена с колебание дали да проследи кръга или не. Следващият трюфел би трябвало да се намира… ето там.

Нека си остане там. Ако ги нарежеше на съвсем тънки парченца, както тя ги обичаше, щяха да са й напълно достатъчни, за да покрие с тях цялата кожа на гъската, все още виснала на куката за месо в къщата, която споделяше с Гръмоносеца, дори щяха да й останат няколко, за да ги топне в чашката, където бе отделила мазнина, след което можеше да ги изпържи на силен огън, докато зацвърчат, и чак след това щеше да ги изяде с наслада.

Отново се разнесе гръм. Обяснението на Арни бе, че през последните седмици забелязал три вандестийски патрула по този път — бе почти сигурно, че ги е видял: значително по-острият й поглед бе забелязал цели седем — а това си бе напълно разумна причина да демонстрира малко сила, да накара небето да тътне, а земята да се разтърси, макар и съвсем леко, при това не за друго, а за да им напомни кой е господарят тук, а това бе нещо, което не биваше да им се позволява да забравят.

Така, беше казала истината, цялата неподправена истина, е, може би не съвсем цялата.

Усмихна се широко.

Жените винаги постъпваха така, а също и богините на плодородието, когато се опитваха да разберат мъжете независимо дали ставаше въпрос за смъртен, или за бог, защото мъжете така и не се отърсваха от момчешкото в себе си. За пръв път се сблъска с този феномен, когато светът беше още млад, а след това бе престанала да брои случаите, но въпреки това подобни инциденти все я забавляваха.

Едно момче с новата си играчка винаги постъпва по един и същи начин независимо дали става въпрос за прощъпалник, стиснал два кръгли камъка, разбрал, че те тракат така прекрасно, когато ги удариш един в друг, или пък подрастващ младеж, едва навлязъл в пубертета, току-що усетил първия си истински оргазъм, или пък дори мъж на шейсет, който е открил, че сам, без чужда помощ, отлично върти Мьолнир, Убиеца на Изчадия.

Ах, тези момчета, те просто трябва да се забавляват с играчките си.

Вятърът се усили. Зимата настъпваше!

Тя вдигна нощницата и забърза по пътя към къщата.

Зимата настъпваше.

Дали не беше самата Фатална Зима?

Все още не, помисли си тя. Все още не.

Фрея потръпна, но не от студ.

Моля те. Още не.

Тори Торсен за пръв път усети миризмата на изток от Линсдейл, на Езерната улица.

Тъкмо бе слязъл от автобус номер четири — колата му бе на паркинга под пряспа сняг, засипана още преди две нощи, а той така и не намери достатъчно време, за да я почисти — поне все още — за да поеме по „Езерна“ и „Лин“ преметнал раницата през едното рамо, а сака с екипировката по фехтовка — през другото.

Зачуди се дали да не вземе нещо от гръцкия ресторант на ъгъла — Маги обичаше дюнерите им, на Тори също му допадаше вкусът им, макар че името му бе странно, „Чийзбургерополис“ — но пък беше толкова студено, а и той бе облечен по градски, не както обикновено се обличаше, когато си беше в провинцията, но поне Маги и съквартирантката й поддържаха апартамента топъл, а тя сигурно вече го чакаше с прясно сварена каничка кафе. Честно казано, Тори Торсен се стараеше винаги да е честен пред себе си — колкото по-бързо стигнеше в апартамента й и си свалеше палтото, толкова по-бързо щеше да успее да убеди Маги да си свали дрешките и да я вкара в леглото, а ако това се окажеше неудобно и нетактично — всъщност бе много вероятно да стане тъкмо така — той нямаше много-много да роптае.