Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

Потръпна и пое надолу по пътя. Снегът скърцаше под ботушите му при всяка стъпка, той ускори крачка, така че пискливите звуци отекнаха в тъмното заедно с приглушените удари на сърцето му. Движението можеше да те стопли или поне те предпазваше да не замръзнеш, въпреки че ако се движиш прекалено енергично, ще започнеш да се потиш и потта ще замръзне за секунди, така че ще се вледениш до кости. Нужно бе доста време, докато научи, че трябва да поддържа равномерно темпо и да ходи внимателно. Бе съвсем същото както при тренировките: не се заемаш със същинската част, преди да си разгрял хубаво.

Въпреки че при ходенето в студа наказанието за грешка съвсем не бе толкова сурово, колкото при фехтовката. В салона можеш да разтегнеш мускул, да скъсаш сухожилие, а това за Иън би означавало да преживее няколко гладни седмици, по време на които няма да може да разчита на частните уроци, а тук, когато температурата падне прекалено много, в най-лошия случай щеше да измръзнеш.

Навън бе кучешки студ и в следващите няколко часа нямаше да стане по-топло. Каква беше онази песен на Кросби или на Стилс, или на Наш? Имаше нещо, че е най-тъмно преди зазоряване. Не, това не беше така, освен метафорично, а най-студеното време от деня обикновено бе малко след зазоряване, около час, час и нещо, преди въздухът да попие топлина от слънцето.

Всеки, който твърдеше, че няма кой знае каква разлика между минус пет, минус петнайсет и минус трийсет, явно никога през живота си не бе стъпвал по скърцащия сняг в Северна Дакота.

Изтегли ръкава си нагоре и усети как студеният въздух го стисна за китката още преди да успее да погледне часовника си. Вече беше станало седем и трийсет и три и, по дяволите, той все още не бе стигнал до Т-образното кръстовище, от което можеше да поеме по пряката пътека през гората към къщата на семейство Торсен.

Ускори крачка.

Големият син бронко на Ториан Торсен бе на алеята пред къщата, моторът работеше енергично, изпращайки бели кълба дим във въздуха. Според местните стандарти, да се остави моторът да работи на празни обороти, бе истинско разхищение, но пък и…

Тук нещо не се връзваше. Къде беше колата на Док?

Шърв повдигна чашата към устата си, а в следващия миг се намръщи, поклати глава и я подаде на Иън тъкмо когато младежът си бе свалил ръкавиците и ги пускаше върху отдушника, монтиран до самата врата.

Виж ти… пръстенът бе все още на пръста му; той го свали и го прибра в джоба си. Усети топлината му дори през плътните дрехи.

Иън изтупа крака няколко пъти, за да падне снегът от ботушите, след това грижливо ги избърса върху рогозката и едва тогава последва Док към кухнята, но не пропусна да отпие от подадената му чаша с кафе. Вкусът бе по-добър, откъдето и да е другаде в Хардуд: кафето бе слабо, но горещо, а по това време на годината бе много по-важно напитката да бъде гореща, отколкото силна и с наситен вкус.

Ако останеш навън на студа в някой студен ден и пиеш топло кафе, за да се стоплиш, в края на деня ще започнеш да пикаеш черно, а вечерта ще си в състояние да издрапаш с нокти нагоре по някоя стена чак до тавана.

Ториан Торсен и жена му, Карин, седяха на масата за закуска и също пиеха кафе. От остатъците бъркани яйца и парчетата пържен бекон в чинията на Ториан бе ясно, че той тъкмо бе привършил обичайната си огромна закуска, докато Карин отхапваше едва-едва от кекса с какао.

Торсен бе наполовина облечен за студа навън, а изпъкналите възлести мускули по гърдите му изпъкваха под сатинираната полипропиленова долна тениска. Светлокестенявата му коса, почти руса, бе влажна и сресана назад и въпреки че усмивката му изразяваше искрено задоволство, че вижда младия си приятел, в изражението му се таеше нещо заплашително, заради което Иън се посвени да погледне към жена му.

Сигурно просто си въобразяваше. Всичко се дължеше на квадратната челюст на Торсен, в комбинация с леко изкривения нос, който някога е бил съвършено прав, а отчасти и на дългия бял белег прорязал дясната страна на лицето му. Шевовете бяха също като крака на стоножка от двете страни на някогашната рана, зашита от значително по-неумел лекар от Док Шърв.

— Добро утро, Иън Среброкаменни — поздрави Торсен.

— Добро утро, Ториан. — Иън не го поправи. Вече бе свикнал с това обръщение в Тир На Ног, а какво пък, по дяволите. Нали точно това бе значението на фамилията Силвърстайн.

Док се засмя както обикновено.

— Това е той — Иън. Повърхност, по която нищо не полепва. — Първия път, когато чу тези думи, не му бе никак смешно, не му стана смешно и когато ги чу за петдесет и първи път.