Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

— Не бива да се тормозиш — каза му той на берсмолски сигурно за да не го разберат всички, въпреки че и двамата Торсен знаеха езика не по-зле от Иън. — Извини ме, докторе — продължи Хоузи, този път на английски. — Само казах на Иън да не се измъчва. Има си причина, която се нарича „малтретиране“ , знаеш, нали?

— Да. — Док сви рамене, сякаш искаше да се извини. — Въпросът ми бе глупав. Кати Орстед реагираше по същия начин.

— Кати Бйерке — поправи го Иън. — Само че Боб Орстед и с пръст не я е пипвал.

Док се ухили.

— Това е съвсем сигурно, момче. Няма място за колебание.

Карин Торсен все още не вдигаше поглед към очите му.

„Знаеш ли , искаше да й каже той, може би е крайно време да оставим цялата тази работа зад гърба си.“

Последния път, когато бе поел през Скрит Проход към Тир На Ног, тя бе тази, която го подтикна да замине, тя го накара да върви, за да спаси или сина си, или съпруга си от ново пътуване из земите на Тир На Ног.

— Всичко е наред, Карин — каза тихо той, защото знаеше, за какво мисли тя.

Лицето на Торсен бе като непроницаема гранитна маска.

Хоузи се усмихна, а Шърв кимна в знак на съгласие.

— Поне накрая нещата се оправиха.

Фактът, че една великолепна жена, нищо че бе в началото на четирийсетте, можеше да впечатли зелен младок на двайсет дотолкова, че спокойно да го върти на пръста си, без дори да й трепне окото, съвсем не бе нещо ново и необичайно.

Освен това Иън си падаше по забележителни жени, по-възрастни от него. Една от тях поне — невероятна и значително по-възрастна — бе наистина изключителна.

Колко ли стара бе Фрея? И как би могъл човек да прецени подобно нещо? Как да определи възрастта й? Като се имаше предвид, че старите богове са се оттеглили в Тир На Ног много отдавна, обикновените човешки години едва ли щяха да представляват най-удачната мерна единица. Дали не трябваше да измерва годините с векове или с ери?

Както и да е.

Проблемът бе тук и сега.

Иън пъхна ръка в джоба си и пръстите му отново усетиха топлината на пръстена. Нахлузи го.

Съсредоточи се и си помисли: „Виж, Карин, наистина всичко е наред. Не ти се сърдя, вече не.“ Тя бе гледала на него като на излишен човек, като на някого, когото може да пожертва, за да спаси съпруга и сина си, и съвсем явно го бе манипулирала да замине на онова опасно пътуване, където можеха да го убият. Само че Иън не й се сърдеше. Просто завиждаше на Тори и Ториан, защото никой никога не бе правил подобно нещо за него. Наистина, не й се сърдеше.

„Всичко е наред. Всичко е простено“ , мислеше той и й внушаваше да му повярва. Това бе истината. Можеш да убеждаваш приятелите си, че си им простил, ако това се налагаше; то в никакъв случай не бе грешка и съвсем не означаваше, че прекаляваш с използването на пръстена.

Пръстенът започна да пулсира, затегна се болезнено около пръста му, а сетне започна да се свива и отпуска в ритъма на сърцето му.

Хоузи кимна в знак на съгласие.

Карин Торсен въздъхна и видимо се отпусна, а след това наведе глава на една страна.

— Изглеждаш, сякаш си някъде много далече.

Хоузи се разсмя.

— Така и беше.

Той седна до Иън, пресегна, се, за да си вземе завита питка лефсе от чинията на масата, и отхапа предпазливо. Хубава беше — обичайният начин да изядеш една топла питка от картофено пюре бе, като я намажеш с масло, поръсиш с малко захар и я завиеш, но тази сутрин Карин бе намазала питките с щедър пласт малиново сладко — май беше добавила и настъргана лимонова кора — беше ги завила и нарязала на парчета като суши.

Хоузи бе в състояние да изяде много повече храна, отколкото Иън си представяше, че този слаб човек би могъл да поеме, но и той, също като Иън, не бе склонен да изяжда обичайните тежки засищащи закуски.

— Така и ще стане, в това не се съмнявам — каза Хоузи. — Трябва да си свикнал със зимата тук, за да можеш да я издържиш.

Нима безпокойството на Иън бе чак толкова прозрачно?

Хоузи кимна в отговор на неизречения въпрос. Да, значи бе прозрачно.

— Ще стане така, както е писано — отвърна Ториан Торсен и се надигна. — Сега ние двамата с Иън Силвърстайн трябва да си поемем смяната и вече не ни остава кой знае колко време, за да стигнем. — Той се изправи на крака, лапна последната си хапка препечена филия и я преглътна с кафе. — Тръгвай, Иън Силвърстайн.

— Тръгвам.

Бежов очукан пикап форд LTD бе паркиран край пътя, който отвеждаше към скупчените дървета, отвсякъде обградени от заснежените поля. Дърветата бяха единственото, което бе останало от някогашното свещено място, съществувало преди неколкостотин години, а може би дори преди няколко хиляди години. Навътре сред дърветата се издигаше тънка струя дим, проправяше си път сред голите клони, а сетне лекият полъх на вятъра я разнасяше и разпиляваше.