Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

Всеки куршум можеше да нарани Чедата на Фенрис, но нараняването изчезваше само за няколко секунди, защото оловото просто не им въздействаше. Но те не бяха безсмъртни, скелетите на шест Чеда на Фенрис лежаха заровени в полето, недалеч от това място, като доказателство, че човек може да се справи с тях, че има начин да ги убие.

Убиецът на гиганти също можеше да им види сметката; Хоузи бе закалил меча в собствената си кръв.

Иън остави сака с оръжието си върху грубо скованата дървена маса, отвори го и извади Убиеца на гиганти от ножницата. Новият ефес, поставен от Хоузи, бе още лъскав; май трябваше да го изстърже с метални стърготини, за да матира повърхността. Всички мечове, създадени от Хоузи, бяха закалени в кръвта на Старея и затова Иън разчиташе безкрайно много на тях. Магия ли бе това? Не точно. Но доста близо до магия. Убиецът на гиганти бе ранил Мразника, а щом Иън бе успял да убие огнен гигант с това оръжие в ръка, значи което и да е от Чедата също щеше да падне.

Точно така. Изходът на Скрития Проход бе останал отворен след Нощта на Чедата и не показваше никакви признаци, че някога ще се затвори.

Възможно ли бе да се затвори?

Дори Хоузи не знаеше.

Ако все пак се затвореше, тогава щяха ли да бъдат в безопасност? Дали имаше друг Проход, или може би някоя друга галерия, може би на километър, може би на хиляда километра, която щеше веднага да се открие на негово място? Не можеш просто така да я запълниш, не можеш да я затвориш или запечатиш. Не и така, че да си сигурен, че ще остане затворена и запечатана завинаги.

Но поне можеше да бъде под наблюдение, а мъжете от Хардуд бдяха на смени и пазеха.

Иън сви рамене. Какво друго им оставаше? Може би трябваше да съобщят на целия скапан свят, че съществува Скрит Проход в едно малко сечище, заобиколено от нивя с царевица някъде в източната част на Северна Дакота?

Ами ако някой все пак им повярваше? Ами ако се разчуеше какво се е случило през Нощта на Чедата? Върколаци, нападнали градче в Северна Дакота и убили двама, да не говорим за броя на ранените.

Всички знаеха какво се случи, когато една глупост се разчу за Розуел, Ню Мексико.

А тук щеше да стане доста по-зле, защото случилото се бе самата неподправена истина.

Не само злото мрази светлината на прожекторите. Същото е и с усамотението. Същото е и когато искаш да живееш нормален живот.

Същото е и с живота по принцип, особено когато живееш в Хардуд.

Хардуд можеше да се прочуе, а когато Скритият Проход успееше да изчезне от погледите на тези, които нямаха представа какво точно да търсят, животът тук щеше да започне да запада под светлината на прожекторите и наложената от „Нешънъл Инкуайърър“ слава.

Подобна слава щеше да сложи кръст на спокойния живот в градчето, а именно този спокоен живот допадаше на хората тук и ако се наложеше да се пази още една тайна, за да съхранят живота си такъв, какъвто го обичаха, не само живота, но и хората, и града, то тогава Хардуд щеше да бди над Скрития Проход чак до края на времето.

Цялото това чакане и висене бе досадна работа, но ако трябваше да се страда за нещо на този свят, той бе готов да приеме отегчението с отворени обятия. Когато си отегчен, спокойно можеш да оставиш мислите ти да се реят, а ако много държиш да вършиш нещо, то това бе отлично занимание.

Само да не беше този противен студ.

Само да не…

Долови далечно скимтене и скочи още преди Ториан.

Оръжията му бяха чужди, но поне една пушка можеше да възпре някое от Чедата, преди да успее да се приближи достатъчно близо, че да се усети зловонният му дъх, затова, докато смъкваше със замах ръкавиците, за да грабне Убиеца на гиганти, той изтегли и пистолета от джоба.

Звукът се чу отново, сякаш ушите му си правеха шега. Разнесе се откъм огъня, от отвора, от Скрития Проход.

„Пръстът на спусъка, докато целта не застане пред теб“ , напомни си той с надеждата ръцете му да треперят от студа, а не от уплаха.

По дяволите, и преди се бе страхувал, щеше да се страхува и в бъдеще. Беше без значение как се чувстваш, стига да постъпиш както трябва.

— Ще бъда от дясната ти страна, Иън Силвърстайн — прозвуча гласът на Торсен. — Сега вече трябва много да внимаваме.

Едра космата ръка се подаде от дупката и се захвана за единия край, последвана от гъста чорлава коса, а след това от тясно чело и две големи опулени очи.

В следващия миг, с нещо като стон на болка, отколкото пъшкане от усилие, пръстите се изпуснаха и се свлякоха обратно в дупката.