Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

Ториан Торсен паркира бронкото на замръзналата набраздена земя до форда, като остави на Иън достатъчно място, за да си отвори спокойно вратата и да слезе.

Въздухът в бронкото бе толкова приятно затоплен, че студът навън зашлеви Иън със студената си тежка ръка.

„Разбираш колко е студено, щом поемеш въздух и носът ти замръзне“ , каза си Иън и подръпна ръкавите на парката така, че да покрият ръкавиците, а чак след това преметна през рамо раницата и сака с Убиеца на гиганти и последва скърцащите стъпки на Торсен по снежната пътека навътре в горите.

Имаха много малко да повървят пеша, дори бе приятно да се пораздвижат, нищо че духаше вятър, който голите клони не успяваха да спрат. При минус господ знае колко, дори най-слабият повей на вятъра те лишава и от последната топлина, а ти имаш огромна нужда от нея.

Районът около древното светилище бе разчистен през есента. Тогава донесоха и сковаха нещо като барака, която преди бе служила за навес на рибарите. Едната стена липсваше, но пък на нейно място гореше огън, запален сред три плоски камъка точно зад черната зейнала дупка в снега, очертана от каменни отломъци, поставени тук господ знае кога.

Светилището не бе на племето Лакота — майката на Джеф Бйерке бе една четвърт Лакота и бе поговорила със старите вождове в Пайпстоун и Роузбъд, и се бе оказало, че историята за тази част от света, преди лакотите да се настанят тук, бе доста оскъдна. Различните индиански племена от долините са били прекалено заети с оцеляването и прехраната си по времето, когато не са воювали помежду си, затова не са запазили подобни сведения.

Или просто са искали да отклонят поне за известно време бъдещите археолози.

Едва ли.

Имаше нещо много приятно в топлината на огъня при ледената температура тази сутрин и той му се зарадва. Огънят бе разтопил снега наоколо и се бяха образували локвички, които се отправяха като вадички надолу в дупката. Толкова бе лесно да не обръщаш внимание на тази дупка, а истината бе, че първия път се изискваше известно усилие, за да насочиш погледа си към нея.

Иън се зачуди колко ли вода ще бъде необходима, за да запълни дупката.

Дали това изобщо бе възможно?

Май не. Характерните особености и свойствата на Скритите Проходи бяха вплетени в структурата на вселената и бе малко вероятно хората, дори отделен човек, да промени нещо. Бе трудно, дори да ги забележиш.

Дейви Ларсен се бе подал наполовина от затопления навес, стиснал пушка „Гаранд“ с цев, предпазливо насочена в неутрална посока, а изпод разкопчаната му парка се показваше ръкохватката на 45-милиметров полуавтоматичен пистолет.

Иън не разбираше много от оръжия, но и не се интересуваше особено. Истината бе, че в тях нямаше живот, не бяха като мечовете.

Освен това Хоузи му беше казал, че те не действат в Тир На Ног. Не че изобщо не действаха — беше му обяснил, че едва ли са така ефикасни като тук, че там не може да се разчита на тях. А Иън нямаше да се зарадва особено, ако се сблъскаше с някой Мразник, стиснал пушка или пистолет в ръка, оръжия, които най-вероятно щяха да му отнесат ръката или само щяха да прищракват и гърмят, но без особен ефект. Като се замисляше за това, идеята да се изправи срещу някой Мразник съвсем не му беше по вкуса и би я избегнал, стига да имаше как.

— Добро утро, Иън, Ториан — поздрави Дейви и закуцука към тях. Думите му бяха някак размазани, защото се прозя сънено.

— Дейвид — кимна Ториан.

— Как са Хоузи и Карин? — попита любезно той, въпреки че наблегна на името на Хоузи.

— Той е добре — отвърна Иън. — Цяла зима не е имал пристъпи и Док каза, че вече може да се върне на старата доза от лекарството.

— Това е добре. — Дейви се усмихна широко и подаде пушката на Торсен. — Няма да е хубаво, ако се пристрасти — продължи той. — Така. Ето ти пушката.

Ториан Торсен пое гаранда, отвори цевта и улови изскочилия патрон с удивително бързо движение на дясната ръка. Иън никога не бе виждал човек да опитва, но не бе виждал и подобна ловкост, особено пък изпълнена така небрежно и с такова забележително спокойствие.

Не биваше да се изненадва. Патроните на един от производителите се казваха сребровръхи, но гарандът не бе зареден с тях. Тези тук бяха отлети от бижутерско сребро — самото сребро грижливо бе смесено с малко олово, което да придаде на патрона тежест и по което да бъдат направени разрези, така че да прониква по-добре както в човешка, така и в нечовешка плът — веднага след отливането бяха прибирани и грижливо подреждани в мазето на семейство Торсен, заедно с онази странна на вид машина, която приличаше на Иън на нещо като щит.