Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

Навремето този начин на изразяване щеше да се стори изключително необичаен на Иън, но това бе, преди да научи берсмолски и да се запознае с Хоузи и семейството на Тори — а думите на Хоузи следваха типичния за берсмолския словоред и начин на изразяване.

— Снегоходът ми е отзад — каза Док. — Пак имах нощно повикване. — Той се усмихна широко. — Поне този път беше раждане. — Док много обичаше да изражда бебета.

Иън се опита да се сети за кого става въпрос.

— Да не би да е Леели Гизелкуист? — Беше й още рано, но…

Усмивката на Док стана още по-широка.

— Браво. Едно сладко малко момиченце, цели три килограма и четиристотин грама, нищо че се роди почти три седмици по-рано; поне раждането бе нормално, всичко бе наред, като изключим тъпите забележки на Отар за плацентата. — Той вдигна ръка. — Хич не ме питайте, защото ще ви кажа.

Беше ходил значи със снегоход. Иън се опита да си спомни къде точно се намираше фермата на семейство Гизелкуист. Не беше ли някъде на североизток извън града? Човек, който знае какво прави, може и да успее да се добере със снегоход, като мине през затрупаните с дебел сняг поля, защото така бе значително по-бързо, отколкото ако се заобикаляше с кола по пътя, а пък пътищата бяха покрити със заледени участъци, които принуждаваха разумните шофьори да пътуват, пълзейки.

И въпреки всичко, когато чуеш думите на Док, започва да ти се струва, че да те събудят посред нощ заради спешен случай, е нещо необичайно, но Марта му бе казала, че рядко минаваше седмица, без да го повикат поне два пъти, затова той все говореше за пенсиониране и по всяка вероятност думите му вече ставаха сериозни.

Док бе в отлична форма за мъж на неговите години, но той все пак си бе на възраст и нямаше да живее вечно.

Никой не живееше вечно. Дори и вселената.

Иън въздъхна.

Сетне поклати глава. Не бе от хората, които умееха да гледат в бъдещето и сигурно никога нямаше да придобие това умение. Нещата определено нямаше да бъдат същите, ако най-близкият лекар се намираше на топло в кабинета си в спешното отделение в Гранд Форкс.

— А ти защо се интересуваш толкова много? — попита Док. — Това голо любопитство ли е? Кажи?

Любопитство? Естествено.

— Бих казал, че е просто един лош навик — отвърна Иън.

— Тоест?

— Старая се… все се стремя да предвидя нещата.

— И това според теб е лош навик, така ли?

— Невъзможно е човек да предвиди всичко, Док.

— Ами, аз съм лекар. Разбира се, че мога.

Иън сви рамене. Щом Док не искаше да отговори сериозно, то тогава и Иън нямаше нужда да се опитва да бъде сериозен.

Шърв прехапа долната си устна.

— Добре де, прав си. Има толкова много неща, които не мога да разбера и предвидя, но никога не се оставям да ме тормозят.

— Браво. Аз пък ги оставям. Но това е по-скоро някакъв вътрешен подтик.

Опитваш се да го надживееш, но така и не успяваш.

Приемаш за нормални нещата, които са ти били пред очите, докато си расъл; едва по-късно забелязваш, че нещо не е наред. Струва ти се нормално да имаш баща, който запраща по теб обидни и груби думи, а след това замахва с тежката си ръка, нормално е да се опитваш да разбереш какво си сбъркал, за да го накараш да постъпи по този начин и за да знаеш как да промениш нещата в бъдеще.

Само ако успееш да си изясниш нещата едно по едно, сякаш са войници, които можеш да строиш в редица, само ако знаеш всичко, ако разбираш всичко, тогава ще постъпваш както е правилно и следващия път той ще ти се усмихне, ще те прегърне и ще ти покаже, че държи на теб и всичко в теб му харесва.

Само че това се бяха оказали пълни глупости. Иън не изяждаше боя, защото не си бе почистил стаята (книгите му бяха разхвърляни, а вестниците — натъпкани под леглото), въпреки че той винаги я чистеше и подреждаше, не го блъскаха по стълбите, задето се е забавил на връщане от училище, въпреки че се бе мотал и закъснял. Това бяха само извиненията, обясненията, които получаваше, в никакъв случай не и истинските причини. Беше невъзможно да прекрати тормоза, като върши нещата така, както се очаква от него, защото това не би решило нищо, защото нямаше абсолютно никакво значение какво прави и как постъпва.

Бедата бе, че нямаше начин да разбере и предвиди всичко, а когато, не се наблюдаваше, някъде дълбоко в него продължаваха да се трупат суеверия, растеше и набъбваше старият мит, че ако знаеше всичко, ако разбираше всичко, нещата щяха да се подредят много по-добре.

Хоузи го стисна за рамото.