Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

Все още не му бе смешно. Сега приемаше определението по същия начин, по който изслушваше вица на Арни за папата и шофьора, който всички в града бяха чували поне по веднъж, и при всяко преповтаряне трябваше да се засмива, сякаш го чуваше наистина за пръв път.

Сега поне не му се налагаше да се усмихва. Но ако лошият му поглед можеше да накара течността да кипне, лицето на Док щеше да се е взривило много отдавна.

— Добро утро, Иън — каза Карин и вдигна очи, но без да срещне погледа му открито и прямо.

Той избягваше да я поглежда, защото както обикновено се притесняваше, че ще се зазяпа. Тя наистина бе достатъчно възрастна, за да му бъде майка, но Иън така и не успя да забележи нищо майчинско в държанието й. Ухаеше едва доловимо на лимонов парфюм, който би подхождал на някое младо момиче, но незнайно защо, на нея също много й отиваше. Боже, та тя бе прекрасна, дори и в този нечовешки ранен час, облечена в дебел червен хавлиен халат, под който се показваше едва загатнато черна дантела отпред на бюста.

Русата й коса, почти златна, бе завързана високо на опашка, така че вратът й оставаше гол и пръстите го засърбяха.

Не че би направил каквото и да е, за да успокои този така наречен сърбеж. Определено имаше и по-добри начини да си прецака живота в Хардуд, отколкото да се нахвърли на майката на Тори, не че точно сега можеше да се сети за нещо друго; може би ако се изпикаеше на празничната неделна трапеза във „Взрив-о-вкусно“ , щеше да постигне същия ефект.

Тя все още не смееше да срещне погледа му.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за закуска? — попита Карин както обикновено.

Иън поклати глава.

— Не, благодаря — отвърна той, както всеки друг път. Закуската може и да бе най-важното ядене през деня, но Иън бе открил, че му е най-добре, ако похапне час-два, след като е станал.

— Взел съм няколко маслени кексчета в раницата.

— Маслени кексчета значи. — Док поклати глава с отвращение. — Не бих нарекъл маслените кексчета закуска за шампиони. Това е толкова неподходяща храна.

— Искаш ли да опиташ? Съвсем не са чак толкова лоши, колкото си мислиш.

— Хич не ми ги пробутвай разни такива. Аз съм лекар и знам малко по-добре от теб.

Нямаше какво да отговори на това.

Иън седна и отпи от кафето.

— Та, кажи ми сега, какво правиш тук в този неприлично ранен час, Док. Така и не видях колата ти. — Огромният бял шевролет, който Док използваше за подвижен кабинет — а когато се налагаше и за линейка — щеше да се забележи отдалече заради аварийните лампи отгоре, дори да го нямаше надписа „Линейка“ , написан с буквите отпред назад и петте малки сърни с хиксове на шофьорската врата.

Ако имаше някакъв проблем с Хоузи, колата със сигурност щеше да е паркирана отпред, а Док Шърв едва ли щеше да си седи така спокойно и да пие кафе със семейство Торсен.

Док сякаш прочете мислите му.

— Не, той е добре. Още спи.

Иън дочу тихи стъпки в антрето пред кухнята.

— Май не спи — изрече тих, леко завален глас. — Много съм добре и вече не спя.

Иън се извъртя на стола. Хоузи Линкълн — добре де, не че това му беше името, но така предпочиташе да го наричат тук — бе застанал на вратата на кухнята, облечен в стар халат с шарка рибена кост върху жълта копринена пижама и чехли, сигурно също толкова стари, колкото и халата. Халатът бе стегнат здраво, а той изглеждаше неестествено кльощав, много повече, отколкото в дънковия гащеризон и карираната риза, които поне създаваха впечатление, че е малко по-пълен.

Кожата му бе с цвят на кафе с мляко, но около очите имаше нещо екзотично и необичайно, а освен това той винаги изглеждаше така, сякаш се е обръснал току-що. Дори и да имаше брада, Иън така и никога не я видя.

— Добро утро, Хоузи — каза Иън.

— Иън Силвърстайн — отвърна Хоузи и кимна леко. — Добро утро и на теб. — Пресече кухнята с леко накуцване, а дясната му ръка, както обикновено, висеше отстрани, пръстите бяха свити в хлабав и напълно негоден за използване юмрук.

Карин понечи да стане, сигурно за да му сипе чаша кафе, но се спря, когато забеляза едва доловимия жест на лявата му ръка. Хоузи предпочиташе сам да свърши това, когато можеше. Което означаваше през по-голямата част от времето.

— След като не си дошъл, за да се погрижиш за здравето ми, докторе — каза той, докато си сипваше от димящото кафе в чаша с надпис „Трябва да я слушаш“ , — мога ли да те попитам защо си удостоил този дом с любезното си посещение тъй рано сутринта?