Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Тя се приближи до него, пристъпвайки толкова леко, че изглеждаше сякаш плува по вятъра, без да докосва със стъпалата си посипаната върху глинения под слама. Дърварят стоеше като стълб — като статуята на жената на Лот.

— „Положи ме като печат на сърцето си“ — заговори тя отново, прегръщайки го, — „като печат на мишцата си, защото любовта е силна като смъртта, ревността е люта като преизподнята, а завистта е непримирима като Шеол 173 173 Букв. гроб (ивр.); в юдаизма — задгробният живот. — Б.пр. .“

Той не се противеше и не протестираше, когато тя го привлече върху купчина сено. Ухаеше на сапун.

— „Много води“ — прошепна тя — „не могат угаси любовта, нито реките могат я потопи.“ Свали си панталоните, мой господине.

Адам Стаутън притисна лице към черните й коси. „Този сополанко Джейсън — помисли си той — май беше прав. Това не са обикновени жени, не са като тези, които съм срещал и познавал. Всички те миришат на сапун, дори и малката Верити. Всички ухаят на сапун.“ Докато си мислеше тези неща, той с резки движения на треперещите си ръце късаше закопчалките на сутиена. Гърдите на Анабел Прентис изскочиха изпод тъканта като два игриви, дръзки и агресивни звяра. Адам Стаутън застена и впи в тях устните и ръцете си, може би твърде силно и твърде рязко, защото жената го удари с длан по челото, за да го накара да се опомни. Самата тя беше заета с катарамите на колана му и клина на панталоните му, а когато се справи със задачата, когато се добра до същността и взе тази същност в дланта си, дърводелецът изстена сърцераздирателно и се напрегна. За кратко имаше усещането, че той е придатък към своята мъжественост, а не обратното. Смъкна сутиена и блузата на чернокосата, прегърна я, притисна устни към гърдата й, твърда като гутаперча 174 174 Тропически дървета, източник на нееластичен природен латекс със същото име, произведен от сока на тези дървета. — Б.пр. , галеше и стискаше втората гърда, вдигна полата й. Отново беше твърде рязък и Анабел Прентис отново го успокои, като този път силно, наистина силно стисна юмрук и онова, което държеше в него. Адам Стаутън нададе вой и подви колене. Жената го хвана за раменете и го обърна по гръб — беше силна и решителна, той сигурно не би могъл да й се съпротивлява, дори и да искаше. Седнала с цялата си тежест върху бедрата му, тя с едно движение свали панталоните му. И скочи върху него. Като пантера. Дърводелецът нададе още по-силен вой, но не можеше да направи нищо, притиснат към сеното, стегнат между бедрата и чатала й. Анабел Прентис го погледна в очите, зъбите й се оголиха в усмивка. После бавно се надигна, възможно най-високо, и бавно се спусна. Наведе се, подарявайки на ръцете му това, което те жадуваха. Адам Стаутън застена, но този път само с похот и страст. Движенията на жената станаха по-спокойни и овладени — той вече можеше да не се страхува, че онова, което ценеше най-много, ще бъде смазано. Кръвта пулсираше и шумеше в слепоочията и ушите му като океан.

Скоро — твърде скоро — всичко свърши. Анабел Прентис не промени позата си. Само въздъхна, почисти една тревичка от носа си. Адам Стаутън съжали, че всичко е свършило. И веднага осъзна, че не само на него му е тъжно, но и на жената.

— Е — каза тя не без приятно учудване в гласа, — не се излъгах в теб, страже на закона и реда. Изборът ми беше добър. Защото сега си мой. Сигурно вече разбираш, че си мой?

Адам Стаутън не отговори и не попита нищо. Анабел Прентис почеса сърбящия я нос, прекара двете си ръце през черните си коси, опря длани в раменете на дърводелеца, стисна го силно с коленете си, бавно се надигна и бавно се спусна — веднъж, втори път, трети, все по-бързо и по-бързо. Той забрави за Божия свят. Вече нищо нямаше значение. Нито Джанет Харгрейвс, нито преследването, нито преподобният Мадокс, нито кралят, нито законът, нито съдиите от Колонията в Масачузетския залив.

Нищо.

Дороти Сътън продължаваше да бродира. Джемайма Тиндал разглеждаше паяка, спускащ се по паяжина от греда на тавана.

— След Сейлъм — отново се зае с разказа си преподобният Мадокс — тази дяволска зараза се прояви и в Андовър, и в Чарлстън, и в Дорчестър, а също така и в Лин, Медфорд, Роксбъри, а най-накрая, година след Сейлъмските събития — и у нас, в Уотъртаун. Ставаха всякакви загадъчни явления. У младите девойки се появяваха треперения и гърчове, в бълнуванията си те викаха разни думи, предизвикващи опасения. Няколко жени се оплакаха от това, че у мъжете им от време на време се наблюдава полова немощ, несъмнено заради урочасване. Скоро подозрението падна върху Мери Харгрейвс, моряшка вдовица. Арестуваха я и започна следствие. Но вещицата не искаше да си признава нищо.