Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Благодаря, княже.

Еси Давен, седнала на табуретка в обкръжението на плътен венец от слушатели, пееше мелодична и тъжна балада за достойната за съжаление съдба на изоставена любовница. Лютичето, облегнал се на един стълб, си мърмореше нещо под носа и отмерваше с пръсти тактовете и сричките.

— Е, какво? — попита той. — Получи ли работа, Гералт?

— Получих. — Вещерът не изпадна в подробности, които, впрочем, не засягаха барда.

— Казах ти, че надушвам парите. Добре, много добре. Аз ще заработя, ти ще заработиш, ще има с какво да гуляем. Ще отидем в Цидарис — ще успеем за празника на гроздобера. А сега ме извини за минутка. Там, на пейката, има нещо интересно.

Гералт проследи погледа на поета, но не видя нищо интересно, освен няколко девойки с полуотворени уста. Лютичето изпъна кафтана си, отмести шапката към дясното ухо и с бодра стъпка тръгна към пейката. Избегна с ловка флангова маневра матроните, пазещи девойките, и започна да се усмихва, показвайки зъбите си, в обичайния за него ритуал.

Еси Давен приключи баладата, получи аплодисменти, малка кесия и голям букет красиви, макар и малко поувехнали хризантеми.

Гералт кръжеше между гостите, чакайки изгоден случай да заеме място на отрупаната с ястия маса. Гледаше тъжно към изчезващите с ускорени темпове маринована херинга, зелеви сарми, варени агнешки главички и котлети, към разкъсваните на парчета салами и печени пилета, към разрязваните с ножове пушена сьомга и свинска шунка. Проблемът беше там, че на пейките около масите нямаше свободни места.

Девойките и матроните се поразмърдаха и заобиколиха Лютичето, настоявайки с пискливи гласчета да попее. Лютичето се усмихваше искрено и отказваше с престорена скромност. Гералт преодоля смущението си и почти насила си проправи път до една от масите.

Някакъв старец, който остро миришеше на оцет, се премести поразително учтиво и охотно, като едва не събори от пейката съседа си. Гералт незабавно се зае с храната и опустоши мълниеносно единствената чиния, до която успя да се добере. Миришещият на оцет старец сложи пред него друга. От благодарност вещерът съсредоточено изслуша дългата тирада за сегашните времена и днешната младеж. Старецът упорито наричаше разпуснатите нрави „разврат“ и на Гералт не му беше лесно да запази сериозно изражение.

Еси стоеше самичка до стената под връзка имел и настройваше лютнята си. Вещерът видя, че един юноша с тесен брокатен кафтан отиде при нея и й заговори нещо с усмивка. Еси погледна младежа, изкриви леко красивите си устни и бързо рече нещо. Юношата се сепна и побърза да се отдалечи, а ушите му, червени като рубини, още дълго светиха в полумрака.

— … Низост, позор и срамота — продължаваше старецът. — Голям разврат, господине.

— Вярно е — потвърди Гералт неуверено, докато обираше остатъците в чинията със залък хляб.

— Моля за тишина, благородни дами и господа! — извика Дроухард и излезе насред залата. — Знаменитият маестро Лютичето, макар и малко болен и поуморен, ще ни изпее знаменитата балада за царица Мариен и Черния гарван! Ще направи това в отговор на горещата молба на дъщерята на мелничаря, госпожица Веверка, на която, както се изрази той, не може да се откаже.

Госпожица Веверка, една от най-грозноватите сред седналите на масата девойки, веднага се изчерви. Разнесоха се викове и ръкопляскания, които заглушиха поредната забележка за разврата от страна на вонящия на оцет старец. Лютичето изчака да настъпи пълна тишина, изсвири с лютнята ефектно встъпление и запя, без да откъсва поглед от госпожица Веверка, която от куплет на куплет ставаше все по-красива. „Наистина — помисли си Гералт, — този кучи син действа по-ефективно от магьосническите кремове и мазила, които продава Йенефер на сергията си във Венгерберг“.

Еси се промъкна зад гърбовете на наредилите се в полукръг около Лютичето слушатели и тихомълком се отправи към вратата на терасата. Воден от странно предчувствие, вещерът се измъкна ловко от масата и тръгна подире й.

Тя стоеше, опряла лакти на перилата на терасата и свила глава между малките си повдигнати рамене. Гледаше към смръщеното, блестящо под лунната светлина море и към огньовете на пристанището. Под краката на Гералт изпука някаква съчка и Еси се изправи.

— Извинявай, не исках да ти преча — каза той равнодушно, очаквайки да види на лицето й странната гримаса, с която току-що беше удостоила брокатения юноша.

— Не ми пречиш — отговори тя и се усмихна, отмятайки къдрицата. — Нямах нужда от уединение, а от чист въздух. И на теб ли ти пречат димът и задухът?