Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Лютичето се строполи на сламеника и издърпа одеялото на Гералт. Вещерът почувства странно озлобление и се обърна към малкото прозорче, през което, ако не бяха паяжините, щеше да се вижда звездното небе.

— Какво си се начумерил? — попита поетът. — Пречи ли ти, че ухажвам момичетата? Откъде накъде? Да не си станал друид и да си дал обет за въздържание? А може…

— Престани да бърбориш. Уморен съм. Не забеляза ли, че за пръв път от две седмици имаме покрив над главата и сламеник? Не те ли радва мисълта, че на сутринта няма да ни текат носовете?

— За мен — размечта се Лютичето — сламеник без момиче не е сламеник. Той е непълно щастие, а какво е непълното щастие?

Гералт тихо изстена, както винаги, когато Лютичето го обземаше нощна бъбривост.

— Непълното щастие — продължи Лютичето, упойвайки се от собствения си глас — е като… прекъсната целувка. Защо скърцаш със зъби, ако мога да попитам?

— Ужасно си скучен, Лютиче. Само сламеници, девойки, задници, цици, непълно щастие и целувки, прекъснати от кучетата, които родителите на момичетата насъскват срещу теб. Е, явно не можеш иначе. Очевидно само фриволността — за да не кажа безразборните връзки — ти позволява да измисляш балади, да пишеш стихове и да пееш. Очевидно това — запиши си го — е тъмната страна на таланта.

Каза прекалено много и не прозвуча достатъчно студено. Така че Лютичето го разгада с лекота.

— Аха — изрече той спокойно. — Еси Давен, наричана Оченцето. Прелестното оченце на Оченцето погледнало към вещера и предизвикало смут в душата му. Вещерът се почувствал пред нея като просяк пред принцеса. И вместо да обвини себе си за това, вини нея и търси тъмната й страна.

— Глупости, Лютиче.

— Не, драги мой. Еси те е впечатлила, не отричай. Впрочем, не виждам нищо безнравствено в това. Но бъди внимателен, не допускай грешки. Тя не е такава, каквато си мислиш. Ако в нея има талант и тъмна страна, то със сигурност не са такива, каквито си си въобразил.

— Предполагам — каза вещерът, овладявайки гласа си, — че я познаваш доста добре.

— Достатъчно добре. Но не така, както си мислиш. Не така.

— Което е странно за теб, признай си.

— Глупав си ти. — Бардът се протегна и сложи ръце под главата си. — Познавам Кукличката почти от детството й. За мен тя е… е… като по-малка сестра. Повтарям, не допускай грешки, не бъди глупав. Иначе ще й причиниш огромна неприятност, защото и ти й направи впечатление. Признай си, че я искаш!

— Дори и да е така, за разлика от теб аз не съм свикнал да обсъждам такива неща! — отряза го Гералт. — И да съчинявам песнички за тях. Но благодаря за това, което ми каза за нея. Може би наистина ме спаси от глупава грешка. А сега стига вече. Темата е изчерпана.

Лютичето лежа известно време неподвижно и мълча, но Гералт го познаваше прекалено добре.

— Знам — каза поетът. — Вече всичко знам.

— Нищо не знаеш, Лютиче.

— Знаеш ли къде ти е проблемът, Гералт? Струва ти се, че си различен. Парадираш със своята различност, с това, което смяташ за ненормалност. Натрапваш нагло своята ненормалност на всички, без да осъзнаваш, че за повечето трезвомислещи хора ти си най-нормалният човек на света и дай боже всички да са толкова нормални. Имаш по-бързи реакции и вертикални зеници? Виждаш в тъмното като котка? Разбираш от магии? Голяма работа. Аз, драги мой, навремето познавах един кръчмар, който беше в състояние десет минути непрекъснато да пърди, при това звучейки като псалма „Здравей, здравей, утринна заря“. И въпреки необичайния си талант този кръчмар беше най-нормалният от нормалните, с жена, деца и парализирана баба…

— Какво общо има това с Еси Давен? Можеш ли да обясниш?

— Разбира се. На теб без никакви основания ти се е сторило, че Оченцето се е заинтересувала от теб заради нездраво, направо перверзно любопитство; че те възприема като изрод, двуглаво теле или саламандър в зверилник. И веднага си се надул. При първия удобен случай й даде неучтив, незаслужен отговор, отвръщайки на удар, който не е нанесла. Аз бях свидетел на това. Не видях как са се развили събитията по-нататък, но забелязах бягството ви от залата и поруменелите й бузи, когато се върнахте. Да, Гералт. Опитах се да те предпазя от грешка, а ти вече си я извършил. Искал си да отмъстиш за онова, което ти се е сторило нездраво любопитство. Решил си да се възползваш от това любопитство.

— Пак ти казвам — глупости.

— Решил си да пробваш — продължи невъзмутимо Лютичето — дали ще успееш да я отведеш в сеното, да узнаеш дали ще й е интересно да се люби с изрод-вещер. За щастие, Еси се е оказала по-умна и благородно се е смилила над твоята глупост, разбирайки причината за нея. Правя си този извод, защото когато се върна от терасата, лицето ти не беше подуто.