Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Малко. Но повече ме потиска мисълта, че те обидих. Дойдох да се извиня, Еси, и да опитам да намеря повод за приятен разговор.

— Аз трябва да се извиня — отвърна девойката. — Реагирах прекалено рязко. Винаги реагирам рязко, не умея да се сдържам. Прости ми и ми дай втори шанс. Да поговорим.

Той се приближи, облегна се на перилото и долови топлината на тялото й и дъх на вербена. Харесваше му, макар и да не беше като аромата на люляк и касис.

— С какво свързваш морето, Гералт? — попита внезапно Еси.

— С безпокойство — отвърна той, без да се замисля.

— Интересно. А изглеждаш толкова спокоен и сдържан.

— Не казах, че чувствам безпокойство. Ти ме попита с какво свързвам морето.

— Асоциацията е огледало на душата. Знам нещичко за това, аз съм поет.

— А ти с какво свързваш морето, Еси? — попита бързо Гералт, за да приключат с обсъждането на безпокойството, което всъщност чувстваше.

— С вечно движение — отговори тя след кратка пауза. — С промени. И със загадка, тайна, с нещо, което не схващам, което бих могла да опиша по хиляди начина, с хиляди стихове, без да стигна до същността му. Да, може би е точно това.

— Виж ти — каза той. Като че вербената започваше да му действа все по-силно. — Това, което усещаш ти, е също безпокойство. А изглеждаш толкова спокойна и сдържана.

Тя се обърна към него, отметна златистата си къдрица и го погледна с прекрасните си очи.

— Не съм спокойна и сдържана, Гералт.

Случи се неочаквано, напълно неочаквано. Жестът, който направи той и който можеше да бъде само леко докосване на ръката й, прерасна в силна прегръдка. Привлече я бързо, но не грубо, към себе си и телата им се докоснаха бурно, стремително. Еси застина, напрегна се, изви силно тяло назад и опря здраво ръце в неговите, сякаш искаше да ги свали от талията си, но вместо това ги хвана по-здраво, наведе глава и разтвори устни.

— Защо… защо? — прошепна тя. Окото й беше широко отворено, златната къдрица се спускаше върху другото.

Той спокойно и бавно наведе глава и устните им се сляха в целувка. Еси и сега не пусна ръцете му, стискащи талията й, и все така бе извила гръб, за да избегне докосването на телата. Застанали в тази поза, те се въртяха бавно, като в танц. Тя го целуваше охотно, смело. И продължително.

После ловко и без усилие се освободи от ръцете му, извърна се и отново се облегна на перилото и сведе глава. Изведнъж Гералт се почувства отвратително, неописуемо глупаво. Това усещане спря порива му да се приближи до нея и да прегърне свитите й рамене.

— Защо? — попита тя студено, без да се обръща. — Защо го направи?

Погледна го с крайчеца на окото си и Гералт изведнъж разбра, че е сгрешил. Неочаквано осъзна, че фалшът, лъжите, лицемерието и безразсъдството са го завели право в тресавището, където между него и бездната има само пружиниращи, събрани в тънък слой треви и мъхове, готови всеки момент да се разкъсат и да се пръснат.

— Защо? — повтори тя.

Той не отговори.

— Търсиш си жена за през нощта?

Той не отговори.

Еси бавно се обърна и докосна рамото му.

— Да се върнем в залата — предложи тя спокойно, но той не се подлъга по това спокойствие и усети колко е напрегната. — Не прави такава физиономия. Нищо не се е случило. Нямаш никаква вина, че аз не търся мъж за през нощта.

— Еси…

— Да се връщаме, Гералт. Лютичето вече изкара три биса. Сега е мой ред. Да вървим, ще пея…

Тя го погледна някак странно и духна кичура от окото си.

— Ще пея за теб.

— Охо — направи се на учуден вещерът. — Появи се, все пак? Мислех, че няма да се върнеш през нощта.

Лютичето затвори вратата, окачи на стената лютнята си и шапката с перото, свали кафтана си, изтръска го и го захвърли върху един чувал в ъгъла на стаята. Освен чувалите, ведрото и огромния сламеник, на тавана нямаше никакви мебели — дори свещта беше на пода, във втвърдила се локвичка восък. Дроухард се възхищаваше на Лютичето, но, очевидно, не толкова, че да му предостави стая или поне нормално легло.

— А защо си мислеше — попита Лютичето, докато сваляше ботушите си, — че няма да се върна през нощта?

— Мислех — вещерът се надигна на лакът и сламата изхрущя, — че ще идеш да пееш серенади под прозореца на прекрасната Веверка, която цяла вечер гледаше с изплезен език като куче — самка.

— Ха-ха — засмя се бардът. — Ама че си глупав. Нищо не разбираш. Веверка? Изобщо не ми пука за Веверка. Просто исках да предизвикам ревността на госпожица Акерета, която ще забия утре. Отмести се.