Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Приключи ли?

— Приключих.

— Тогава лека нощ.

— Знам защо беснееш и скърцаш със зъби.

— Сигурно. Нали знаеш всичко.

— Знам кой те промени така, на кого дължиш това, че не можеш да приемеш една нормална жена. Да, Йенефер ти е влязла под кожата, макар и да не мога да разбера какво намираш в нея.

— Престани, Лютиче.

— Наистина ли не предпочиташ някое нормално момиче като Еси? Какво има магьосницата, което да го няма в Еси? Нима е възрастта? Оченцето може да не е от най-младите, но е на толкова, на колкото изглежда. А знаеш ли какво ми призна някога Йенефер след няколко халби? Ха-ха… Каза, че го е правила за пръв път с мъж в годината след изобретяването на двураменния плуг.

— Лъжеш. Йенефер не може да те понася и никога не би се разкрила пред теб.

— Добре де, послъгах, признавам си.

— Нямаше нужда. Познавам те.

— Само така ти се струва. Не забравяй, че съм сложна натура.

— Лютиче — въздъхна вещерът, чувстваше как очите му се затварят. — Ти си циник, злосторник, развратник и лъжец. И, повярвай ми, в теб няма нищо сложно. Лека нощ.

— Лека нощ, Гералт.

— Рано ставаш, Еси.

Поетесата се усмихна, придържаше косите си, развяващи се на вятъра. Качи се предпазливо на кея, като заобикаляше дупките и прогнилите дъски.

— Не можех да пропусна възможността да видя вещер в действие. Отново ли ще твърдиш, че съм прекалено любопитна? Е, не крия, наистина съм много любопитна. Как е работата?

— Каква работа?

— Ох, Гералт — възкликна тя. — Подценяваш моята любознателност, таланта ми да дочувам това-онова и да интерпретирам чутото. Вече знам за нещастието с ловците на бисери, знам подробностите от договорката ти с Агловал, знам, че търсиш моряк, готов да плава до Драконовите зъби. Е, намери ли?

Гералт я наблюдава внимателно известно време, после изведнъж взе решение.

— Не, не намерих. Нито един.

— Страх ли ги е?

— Страх ги е.

— Как мислиш да разузнаеш ситуацията, без да излезеш в морето? Как ще пипнеш чудовището, убило ловците, без да можеш да доплуваш до него?

Той я хвана за ръка и двамата слязоха от кея. Вървяха бавно по брега на морето — по каменистия плаж, покрай нахвърляните на брега лодки, между редиците мрежи, овесени на колове, между полюляващите се на вятъра завеси от наредени за сушене риби. Гералт неочаквано откри, че компанията на поетесата изобщо не му пречи, че тя не е досадна или нахална. Освен това се надяваше, че спокойният и делови разговор ще заличи последствията от глупавата целувка на терасата. Фактът, че Еси дойде на кея, му позволяваше да се надява, че тя не му се сърди. А това го радваше.

— Как да пипна чудовището? — повтори той думите й. — Де да знаех. Известно ми е много малко за морските страшилища.

— Интересно. Доколкото знам, в морето чудовищата са значително повече, отколкото на сушата. Както като количество, така и като разнообразие. Струва ми се, че морето би трябвало до е благодатен район на действие за един вещер.

— Но не е така.

— Защо?

— Настъплението на хората в морето — той се извърна, изкашля се и продължи — е започнало неотдавна. Вещерите са били необходими на сушата, при първия етап на колонизацията. Ние не сме пригодени за война със съществата, обитаващи морето, макар че там е пълно с всякакви агресивни гадости. Вещерските ни способности не са достатъчни в борбата с морските чудовища. За нас тези същества са прекалено едри, твърде добре защитени и страшно уверени, когато са в своята среда. Това е, общо взето.

— А чудовището, което е убило ловците? Не се ли досещаш какво може да е било?

— Може би кракен?

— Не. Един кракен би разбил лодката, а тя е останала цяла. И разправят, че е била пълна с кръв. — Оченцето преглътна и забележимо пребледня. — Не мисли, че се правя на умна. Израснала съм край морето, виждала съм някои неща.

— Тогава какво може да е било? Гигантски калмар? Може да е измъкнал хората от палубата…

— Тогава нямаше да има кръв. Не е калмар, не е косатка, не е драконокостенурка. Нали лодката не е разбита или преобърната? Тварта просто се е качила на борда и е устроила клането там. Може би грешиш, като търсиш в морето?

Вещерът се замисли.

— Започваш да ме изумяваш, Еси — каза той. Поетесата се изчерви. — Не е изключено: може да са ги нападнали от въздуха. Някакво драконоподобно, грифон, виверн, въздушен змей или видлогон. Може би дори рок…

— Извинявай — прекъсна го Еси. — Виж кой идва!

По брега се приближаваше Агловал, сам, с мокри дрехи. Беше явно вбесен, а когато ги видя, направо почервеня от ярост.