Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Те са точно накрая.

— И до тях ще може да се достигне по сушата? С колко време ще разполагам?

— Не знам — намръщи се Оченцето. — Трябва да разпитаме местните. Но не мисля, че е добра идея, Гералт. Виж, брегът край Зъбите се състои от заливчета и фиорди. Когато започне отливът, там ще се образуват дерета, котли, пълни с вода. Не знам…

Откъм морето, откъм едва видимите скали, се разнесе плясък. И силен напевен вик.

— Белокоско! — викаше русалката, като скачаше грациозно по гребените на вълните и удряше изящно по водата с опашка.

— Шееназ! — отговори той и й помаха.

Русалката доплува до камъните, изправи се в пенещата се вода, отметна с две ръце косата си назад и демонстрира всичките си прелести. Гералт хвърли поглед към Еси. Тя се беше изчервила леко и за миг погледна със съжаление и смущение своите малки гърди, които едва се очертаваха под роклята.

— Къде е онзи моят? — пропя Шееназ, приближавайки се. — Трябваше да ме чака.

— Чака те три часа и си тръгна.

— Тръгнал си е? — учуди се русалката с висока трела. — Не ме е дочакал? Не е издържал някакви си нещастни три часа? Така си и знаех. Никаква саможертва. Нито капка! Противен, противен, противен! А ти какво правиш тук, Белокоско? Разхождаш се с любимата? Прекрасна двойка сте, само краката ви загрозяват.

— Това не е любимата ми. Едва се познаваме.

— Наистина ли? — смая се Шееназ. — Жалко, подхождате си, много добре изглеждате заедно. Коя е тя?

— Аз съм Еси Давен, поетеса — пропя Оченцето с акцент и мелодичност, в сравнение с които гласът на вещера звучеше като грачене на врана. — Приятно ми е да се запознаем, Шееназ.

Русалката плесна с длани по морето и се разсмя звучно.

— Колко хубаво! Ти знаеш нашата реч! Честна дума, вие ме изумявате, хора. Наистина не ни разделя чак толкова много, колкото твърдят някои.

Вещерът беше не по-малко смаян от русалката. Макар и да можеше да се предположи, че образованата и начетена Еси знае по-добре от него Старата реч, езика на елфите, чиято напевна версия използваха русалките, водорасляците и нереидите. Трябваше да му е ясно също, че напевността и сложността на мелодиката на речта на сирените, които затрудняваха общуването му с русалката, само биха улеснили Еси.

— Шееназ! — извика той. — Нещо все пак ни разделя и понякога това е пролята кръв. Кой… кой е убил ловците на бисери там, при двете скали? Кажи!

Русалката се гмурна и разпени водата. След секунда отново изскочи на повърхността, а красивото й лице се изкриви в противна гримаса.

— Не се осмелявайте! — извика тя пронизително. — Не се осмелявайте да доближавате Стъпалата! Това не е за вас! Не се закачайте с тях! Това не е за вас!

— Кое? Кое не е за нас?

— Не е за вас! — възкликна Шееназ и се гмурна с всичка сила под вълните.

Пръските скочиха нависоко. Още за миг се виждаше как опашката й с раздвоения тесен плавник бяга по вълните. После и тя се скри в дълбините.

Оченцето пооправи косите си, разрошени от вятъра. Стоеше безмълвна, с наведена глава.

— Не знаех, че владееш толкова добре Старата реч, Еси.

— Няма откъде да знаеш — отговори тя с горчивина. — Та ние… ние едва се познаваме.

— Гералт — каза Лютичето, оглеждайки се и душейки като хрътка. — Тук вони ужасно, не усещаш ли?

— Как да ти кажа… — вещерът подуши въздуха. — Бил съм на места, където вони още по-неприятно. Тук просто мирише на море.

Бардът се извърна и се изплю между камъните. Водата бълбукаше в дупките между скалите, пенеше се и шумеше, разкривайки измитите от вълните теснини.

— Виж как е изсъхнало всичко. Къде се дяна водата? Какво представляват тези приливи и отливи? Никога ли не си се питал?

— Имал съм си други грижи.

— Мисля — Лютичето потрепери леко, — че там, в дълбините, на самото дъно на проклетия океан, има огромно чудовище. Дебел, покрит с люспи изрод, жаба с рога на отвратителната си глава. От време на време поглъща вода, а заедно с водата и всичко живо и годно за храна: риби, тюлени, костенурки, всичко. А после, след като се засити, изхвърля водата и се получава прилив. Как мислиш, Гералт?

— Мисля, че си глупав. Йенефер веднъж ми каза, че приливите и отливите се предизвикват от Луната.

Лютичето се закикоти.

— Що за глупост? Какво общо има Луната с морето? Само кучетата вият към Луната. Твоята вещица се е измайтапила с теб, Гералт, посмяла се е за твоя сметка. Не за първи път, доколкото ми е известно.

Вещерът не отговори. Гледаше към блестящите от водата камъни в протоците, разкрили се при отлива. Водата в тях постоянно се пенеше, но, изглежда, щеше да успее да премине.