Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Е, на работа — каза той, изправи се и намести меча на гърба си. — Не бива да чакам повече, може да не успея до началото на прилива. Още ли настояваш да дойдеш с мен?

— Да. Темите за балади не са шишарки и не се намират под всеки бор. Освен това Кукличката утре има рожден ден.

— Не виждам каква е връзката.

— Жалко. Сред нас, нормалните хора, е прието да се правят подаръци за рождените дни. Нямам достатъчно средства да й купя, така че ще намеря нещо на морското дъно.

— Херинга? Сепия?

— Глупости! Кехлибар, може би морско конче или красива раковина. Важен е символът, доказателство за внимание и симпатия. Аз обичам Оченцето, искам да й доставя радост. Не разбираш? Така и очаквах. Да вървим. Ти си пръв, защото там може да се крие някое чудовище.

— Добре. — Вещерът се спусна от скалата върху хлъзгавите, покрити с водорасли камъни. — Ще вървя пръв, за да те защитя, ако се наложи. Като доказателство за внимание и симпатия. Само запомни: щом извикам, крий се някъде и внимавай да не ми попаднеш под меча. Не отиваме да събираме морски кончета, а да се разправим с чудовище, което убива хора.

Тръгнаха към пукнатините на открилото се при отстъплението на морето дъно. На места водата стигаше до коленете и все още бълбукаше. Газеха в кухини, запълнени с пясък и водорасли. Отгоре на всичко започна да вали и скоро двамата измръзнаха до кости. Лютичето постоянно се спираше и ровеше с пръсти в пясъка и в купчините водорасли.

— Виж, Гералт, рибка. Цялата е червена, по дяволите! А това? О, мъничка змиорка. А това? Какво е? Прилича на огромна прозрачна бълха. А това… О, майчице. Герааалт!

Вещерът се обърна рязко, сложил ръка върху меча.

Видя човешки череп — бял, полиран от камъните, заклещен в скална цепнатина и потънал в пясък. И не само пясък. Лютичето видя извиващ се в очната ябълка червей, разтрепери се и издаде много неприятен звук. Вещерът сви рамене и тръгна към разкрилата се след отлива каменна равнина, към назъбените рифове, наречени Драконовите зъби, които сега приличаха на планини. Вървеше предпазливо. Дъното беше осеяно с животинки, раковини, водорасли. В локвите и вдлъбнатините се поклащаха огромни медузи и се извиваха змийски опашки. Мъничките шарени рачета бягаха от тях, драпайки с крачета.

Още отдалече Гералт забеляза труп, заклещен между камъните. Гръдният кош на удавника помръдваше под водораслите, въпреки че не беше останало почти нищо от него. Вътре обаче гъмжеше от рачета. Трупът явно бе престоял във водата не повече от денонощие, но рачетата вече така го бяха оглозгали, че нямаше смисъл да го оглежда. Вещерът мълчаливо смени посоката, заобикаляйки трупа, и Лютичето не забеляза нищо.

— Ама че вони тук — изруга бардът, догонвайки Гералт. Изплю се и изтръска водата от шапката си. — И вали, и е студено. Ще се простудя и ще си загубя гласа, по дяволите…

— Не мрънкай. Ако искаш да се върнеш, знаеш пътя.

Веднага след основата на Драконовите зъби се ширеше равнина, а по-нататък беше дълбокото и спокойно море — границата на отлива.

— Ха, Гералт. — Лютичето се огледа. — Твоето чудовище явно е било достатъчно умно да се измъкне в открито море заедно с отдръпващата се вода. Ти да не мислеше, че лежи някъде по гръб и чака да го заколиш?

— Замълчи.

Вещерът се приближи към края на равнината, клекна и предпазливо докосна острите раковини, залепнали по скалата. Не се виждаше нищо, водата беше тъмна и мътна.

Лютичето проучи ъгълчетата на рифовете, като отхвърляше с ритници най-нахалните раци, оглеждаше и опипваше мокрите камъни с бради от висящи водорасли и украсени с колонии от ракообразни и охлюви.

— Ей, Гералт!

— Какво?

— Виж тези миди. Бисерни са, нали?

— Не.

— Разбираш ли от тези неща?

— Не.

— Тогава се въздържай да изказваш мнението си, докато не започнеш да разбираш. Аз съм сигурен, че това са бисерни миди. Сега ще си съберем малко бисерчета и ще спечелим от експедицията нещо повече от простуда. Да събирам ли, Гералт?

— Събирай. Чудовището напада ловците. Събирачите като теб влизат в тази категория.

— Значи аз съм примамката?!

— Събирай, събирай. Гледай да са по-едри — дори да няма бисери, ще си сварим супа.

— Няма начин. Ще взема само бисерите, притрябвали са ми черупките. Проклятие… как се отваря това? Имаш ли нож, Гералт?

— Ама ти и нож ли не си взел?

— Аз съм поет, не съм ножар. Добре, добре, ще ги слагам в торбата, а после ще извадим бисерите. Ах, ти! Изчезвай!

Ракът, ритнат от Лютичето, прелетя над главата на Гералт и се пльосна във водата. Вещерът вървеше бавно по края на равнината, вглеждаше се в черната, непроницаема вода и слушаше ритмичното почукване на камъните, с които Лютичето отлепваше мидите от скалата.