Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Постарай се да се държиш така, че да ни изхвърлят след вечерята, а не преди нея.

— Надявам се, че се шегуваш? По-добре гледай себе си. Е, влизаме ли?

— Влизаме. Чуваш ли? Някой пее. Жена.

— Сега ли я чу? Това е Еси Давен, наричана Оченцето. Никога ли не си срещал жени-бардове? А, забравих, че заобикаляш местата, където изкуството разцъфтява. Оченцето е талантлива поетеса и певица, но, за съжаление, не е лишена от недостатъци, като наглостта, както чувам, не е най-малкият сред тях. В момента пее моя балада. За което ще й кажа някои неща, от които оченцето й ще се просълзи.

— Лютиче, смили се! Ще ни изгонят.

— Не се бъркай. Това са професионални въпроси. Да влизаме.

— Лютиче?

— А?

— Защо Оченцето?

— Ще видиш.

Пиршеството протичаше в помещението на просторен склад, от който бяха изнесли бъчонките с херинга и рибено масло. Бяха се опитали — не особено успешно — да убият миризмата с окачени навсякъде връзки имел и пирен, украсени с цветни лентички. На места, както го изискваше обичаят, висяха връзки чесън — за да отблъскват вампирите. Табуретките и пейките, наредени край стената, бяха покрити с бяло платно, а в ъгъла имаше голямо огнище и шиш. Беше тясно, но не много шумно. Бяха се събрали повече от петдесет души с най-различни професии и положение в обществото. Пъпчивият жених и неоткъсващата поглед от него невеста слушаха съсредоточено мелодичната балада. Тя бе изпълнявана от девойка със скромна синя рокля, седнала на висок стол и опряла лютнята на коленете си. Девойката не беше на повече от осемнайсет и бе много слаба. Косите й, дълги и гъсти, имаха цвят на тъмно злато. Когато Гералт и Лютичето влязоха, тя тъкмо свършваше песента и благодари с кимване на аплодисментите.

— Приветствам ви, маестро, приветствам ви. — Дроухард, празнично облечен, скочи към тях и ги поведе към центъра на помещението. — Приветствам и вас, господин Гералт. Каква чест… Да… Позволете… Уважаеми господа, уважаеми господа! Това е нашият почетен гост, който ни удостои с честта… Маестро Лютичето, известен певец и стихопле… поет, ни оказа голяма чест. За нас е чест…

Раздадоха се възклицания и ръкопляскания. Дроухард наистина изглеждаше така, сякаш му оказват голяма чест. Изчервен от гордост, Лютичето направи високомерна физиономия и се поклони небрежно. После помаха на девойките, наредени на дългата маса като кокошки върху ограда и наглеждани строго от по-възрастните си съселянки. Девойките седяха непоклатимо, сякаш бяха залепени за пейките с дърводелско лепило или някое не по-малко ефективно залепващо средство. Всички без изключение бяха положили ръце върху коленете си и бяха отворили широко уста.

— А сега, гости — възкликна Дроухард, — да се заемаме с бирата и ястията! Моля, заповядайте на трапезата.

Девойката в синьо се промъкна през тълпата, която като морска вълна заля отрупаните с храна маси.

— Здравей, Лютиче.

Гералт считаше определението „очи като звезди“ за банално и изтъркано, особено откакто започна да пътешества с Лютичето, тъй като трубадурът беше свикнал да раздава този комплимент наляво и надясно, предимно незаслужено. Но по отношение на Еси Давен дори един толкова непосветен в поезията човек като вещера трябваше да признае точността на това определение. Върху хубавичкото, с нищо незабележително лице, гореше огромно, прекрасно, блестящо тъмносиньо око, от което не беше възможно да откъснеш поглед. Второто око на Еси Давен през повечето време беше закрито от златна къдрица, падаща върху бузата й. Когато понякога къдрицата се отместваше при движение на главата или когато момичето я подухнеше, ставаше ясно, че второто око на Оченцето не отстъпва по нищо на първото.

— Здравей, Оченце — каза Лютичето и се смръщи. — Хубаво изпя баладата. Значително си подобрила репертоара си. Винаги съм казвал, че ако не можеш да пишеш стихове както трябва, по-добре да използваш чуждите. И много от тях ли използваш?

— Малко — реагира мигновено Еси Давен и показа белите си зъби. — Два или три. Исках повече, но не се получи. Абсолютни безсмислици, а мелодиите, макар и приятни и простички, да не кажа примитивни, съвсем не са тези, които очакват слушателите ми. Може би си написал нещо ново, Лютиче? Нещо не съм слушала твои песни напоследък.

— Нищо чудно — пое си дъх бардът. — Пея баладите си на места, където канят изключително талантливи и известни бардове, а ти не стъпваш там.

Еси се изчерви леко и отметна къдрицата си.