Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Как не! На платнохода моята дума значи повече от вашата. Аз съм капитанът!

— Тихо и двамата! — извика ядосано Гералт. — Тя казва нещо, диалектът им е труден, не мога да се съсредоточа.

— Стига ми толкова! — пропя Шееназ. — Гладна съм. Е, Белокоско, нека да решава веднага! Кажи му, че не искам да съм посмешище и няма да разговарям вече с него, ако продължи да прилича на четириръка морска звезда. Повтори му, че относно игричките, които ми предлага на скалите, имам приятелки, които вършат всичко много по-добре от него. Но аз смятам това за игри за деца, които още не са сменили люспите на опашката си! Аз съм нормална, здрава русалка…

— Шееназ…

— Не ме прекъсвай! Още не съм свършила! Аз съм здрава, нормална и съзряла за хвърляне на хайвера и ако наистина ме иска, трябва да се сдобие с опашка, плавник и всичко, което има един нормален тритон. Иначе не искам да го виждам!

Гералт превеждаше бързо, стараейки се да избягва вулгарностите. Не се получаваше много добре. Князът се изчерви и изруга.

— Безочлива девойка! — изрева той. — Студена скумрия! Нека си намери някоя риба-треска!

— Какво каза той? — попита Шееназ, изплувайки.

— Че не иска да има опашка!

— Тогава му кажи… Да изсъхне дано!

— Какво каза тя?

— Каза да потънеш дано — преведе вещерът.

— Ех, жалко че не мога да поплувам с вас — каза Лютичето, — но имам ужасна морска болест. А знаеш ли, никога през живота си не съм говорил с русалка. Жалко, дявол да го вземе.

— Доколкото те познавам — каза Гералт, докато закрепваше дисагите, — ти и без това ще напишеш балада.

— Вярно е. Първите стихове вече са готови. В моята балада русалката ще се пожертва заради княза, ще смени рибята опашка с изящни крака, но ще плати за това със загубата на гласа си. Князът ще й измени и ще я изостави, а тя ще умре от мъка и ще се превърне в морска пяна, когато първите слънчеви лъчи…

— Кой ще повярва в подобни глупости?

— Няма значение — изсумтя Лютичето. — Баладите не се пишат, за да се вярва в тях. Пишат се, за да вълнуват хората. Какво съм тръгнал да ти обяснявам, ти не разбираш от тези неща. Кажи по-добре колко ти плати Агловал?

— Нищо не ми плати. Каза, че не съм се справил със задачата. Че е очаквал друго и плаща за свършена работа, а не за добри намерения.

Лютичето поклати глава, свали шапката си и погледна вещера със съчувствие.

— Означава ли това, че все така нямаме пари?

— Така изглежда.

Лютичето направи още по-жална физиономия.

— Всичко е заради мен — изстена той. — Аз съм виновен. Гералт, нали не ми се сърдиш?

Не, вещерът не се сърдеше на Лютичето. Никак.

Макар че това, което му се беше случило, несъмнено бе станало по вина на Лютичето. Именно Лютичето настояваше да отидат да погуляят в Четирите клена. Той твърдеше, че гуляите задоволяват дълбоките и естествени потребности на хората. От време на време човек имал нужда да се среща със себеподобни там, където може да се посмее и да попее, да се натъпче до насита с шишчета и пирожки, да пийне бира, да послуша музика и да потанцува с някоя разгорещена пищна девойка. Но ако всеки човек удовлетворявал тези си потребности, когато му падне и неорганизирано, щял да настане неописуем хаос. Затова били измислени празниците и гуляите. А след като съществували празниците и веселбите, на тях трябвало да се присъства.

Гералт не възрази, макар че в списъка на собствените му естествени и дълбоки потребности гуляите далече не заемаха първото място. Но се съгласи да придружи Лютичето, тъй като разчиташе, че в тълпата може да се добере до информация за възможни поръчения или работа — отдавна не го беше наемал никой и паричните му запаси застрашително намаляваха.

Вещерът не се сърдеше на Лютичето за това, че се заяде с Горските. Той самият също бе виновен — можеше да се намеси и да спре барда. Не го направи, защото не можеше да понася ползващите се с лоша слава Стражи на пустошта, наричани от народа Горските — доброволна организация, занимаваща се с изтребване на нехора. Той самият едва се сдържаше, когато ги слушаше как се хвалят, че са проболи със стрелите си, заколили или обесили някой елф, горски дух или дивожена. Лютичето, който беше решил, че в компанията на вещера е в пълна безопасност, надмина дори себе си. Отначало Стражите не отговаряха на неговите закачки, ехидни забележки и нагли намеци, които предизвикваха кикотене сред наблюдаващите развитието на събитията селяни. Обаче когато Лютичето изпя предварително подготвения неприличен и обиден куплет, завършващ с напълно неутралните думи: „Не познавам някого, който иска да е Горски“, избухна скандал, завършил с масово сбиване, а хамбарът, използван за танцова зала, изгоря до основи. Намеси се дружината на комеса 7 7 Комес (пол. komes) — в средновековна Полша: титла на командир, който е едновременно военен и административен ръководител на даден район. — Б.пр. Будибог, наричан Плешивеца, който владееше Четирите клена. Горските, Лютичето и Гералт бяха признати за съвместно виновни за всички щети и престъпления, включително и в развращаването на някакво нямо червенокосо малолетно момиче, което след това бе намерено в храстите — изчервено, усмихнато глупаво и с вдигната до подмишниците нощница. За щастие комес Плешивеца познаваше Лютичето, затова всичко приключи с глоба, която обаче погълна всичките им средства. Отгоре на всичко им се наложи да се спасяват с бягство от Четирите клена, защото изгонените от селото Горски заплашваха да си отмъстят и отрядът им от над четирийсет души ги преследваше из околните гори. Гералт нямаше никакво желание да става мишена на стрелите на Горските, които бяха нащърбени като върхове на харпуни и осакатяваха страшно.