Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Кой е това, как мислиш, Даинти? — попита меко Шапел. — Не ти ли се струва, че доста прилича на теб?

— Това е братовчед ми — изстреля полуръстът и се озъби. — Близък роднина. Дуду Бибервелт от Рдестова ливада, специалист по търговските операции. Тъкмо реших…

— Да, Даинти?

— Реших да го назнача за свой търговски представител в Новиград. Как ти се струва, братовчеде?

— О, благодаря ти, братовчеде — усмихна се широко близкият роднина, гордостта на клана Бибервелт, специалистът по търговски операции. Шапел също се усмихна.

— Е, сбъдна ли се мечтата ти за живот в града? — промърмори Гералт. — Какво намирате в тези градове, Дуду… и ти, Шапел?

— Поживей в пустошта — отвърна Шапел, — храни се с корени, понамокри се от дъждовете, помръзни през зимата — и ще разбереш. На нас също ни се полага нещо от живота, Гералт. Не сме по-лоши от вас.

— Не — кимна Гералт. — Не сте по-лоши. Може би даже сте по-добри. А какво стана с истинския Шапел?

— Получи удар — прошепна Шапел Втори. — Вече два месеца оттогава. Апоплектичен удар. Лека му пръст, да му свети Вечният огън. Аз точно тогава бях наблизо… никой не забеляза… Гералт, надявам се, че няма да…

— Какво не е забелязал никой? — попита Гералт с каменно изражение.

— Благодаря.

— И много ли сте тук?

— Има ли значение?

— Не — съгласи се вещерът. — Няма.

Иззад фургоните и палатките изскочи висока два лакътя фигурка със зелена шапка и кожухче от заешка кожа.

— Господин Бибервелт — започна гномът и млъкна, местейки поглед от единия полуръст към другия.

— Мисля, малкия — каза Даинти, — че ти трябва моят братовчед, Дуду Бибервелт. Говори, говори. Това е той.

— Киселец казва, че всичко се е продало — каза гномът и се усмихна широко, показвайки острите си зъби. — По четири крони на парче.

— Май знам за какво става въпрос — каза Даинти. — Жалко, че Вивалди не е тук, за да изчисли веднага печалбата.

— Ще позволиш ли, братовчеде — обади се Телико Лунгревинк Леторт, по прякор Пенсток, за приятелите си Дуду, а за целия Новиград — член на многочисления род Бибервелт. — Позволи аз да я изчисля. Имам идеална памет за цифри. Както и за много други неща.

— Моля — поклони се Даинти. — Моля, братовчеде.

— Разходите — смръщи чело метаморфът — не бяха големи. Осемнайсет за розовото масло, осем и петдесет за рибеното масло, хм… Всичко общо, включително и шнурчето — четирийсет и пет крони. Печалби: шестстотин по четири крони, тоест две хиляди и четиристотин. Никакви комисиони, защото нямаше посредници…

— Бъди така добър да не забравяш данъка — напомни му Шапел Втори. — Имай предвид, че пред вас е представител на градската власт и църквата, който се отнася сериозно и честно към задълженията си.

— Освободено е от данъци — съобщи Дуду Бибервелт. — Защото е продажба със свята цел.

— Тоест?

— Когато се смесят в съответните пропорции рибеното масло, восъкът, маслото и оцветените капки кошинила — поясни метаморфът, — е достатъчно сместа да се изсипе в глинени паници и във всяка от тях да се мушне по къс от шнурчето. Запаленото шнурче гори с отличен червен пламък, който трае дълго и почти не мирише. Вечен огън. На свещенослужителите им трябваха лампи за Вечния огън. Сега вече си имат.

— По дяволите… — промърмори Шапел. — Вярно е… Трябваха цели светилници. Дуду, ти си гений.

— От майка ми е — отговори скромно Телико.

— Че как, одрал й е кожата — потвърди Даинти. — Погледнете само мъдрите му очи. Същинска Бегония Бибервелт, любимата ми леля.

— Гералт — простена Лютичето, — той за три дни е заработил повече, отколкото аз за цял живот пеене.

— На твое място — отговори сериозно вещерът — щях да изоставя пеенето и да се заема с търговия. Помоли го, може да те вземе за чирак.

— Вещерю… — хвана го за ръкава Телико. — Кажи как мога… да ти се отблагодаря…

— С двайсет и две крони.

— Какво?

— За нов кафтан. Виж какво остана от моя.

— Знаете ли какво? — извика изведнъж Лютичето. — Нека отидем в някой публичен дом. В „Пасифлора“! Бибервелтови плащат!

— А пускат ли там полуръстове? — обезпокои се Даинти.

— Нека се опитат да не пуснат! — Шапел направи страховита физиономия. — Нека само да опитат, и ще обвиня бордея им в ерес.

— Е? — възкликна Лютичето. — Тогава всичко е наред. Гералт, тръгваме ли?

Вещерът тихо се засмя.

— Знаеш ли какво, Лютиче — отвърна той, — с удоволствие.