Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Над дясното му рамо се подаде ръкохватката на меч.

— Не се приближавай — изговори хрипливо вторият вещер и се усмихна. — Не се приближавай, Гералт. Няма да ти позволя да ме пипнеш дори.

„Ама че противна усмивка имам — помисли си Гералт, посягайки към меча си. — А и мутрата ми е противна. Как противно присвивам очи. Значи така изглеждам? По дяволите!“

Метаморфът и вещерът хванаха едновременно ръкохватките и двата меча изскочиха в един и същи миг от ножниците. Двамата вещери направиха в синхрон две бързи меки крачки — едната напред, втората встрани — вдигнаха едновременно мечове и ги завъртяха във въздуха.

— Не можеш да ме победиш — промърмори метаморфът. — Защото аз съм ти, Гералт.

— Грешиш, Телико — каза тихо вещерът. — Остави меча и си върни облика на Бибервелт. Иначе ще съжаляваш, предупреждавам те.

— Аз съм ти — повтори метаморфът. — Не можеш да ме победиш. Не можеш да ме победиш, защото аз съм ти.

— Нямаш представа какво е да си аз, мимико.

Телико отпусна ръката, с която държеше меча, и повтори:

— Аз съм ти.

— Не — възрази вещерът. — И знаеш ли защо? Защото си малък, клет, мекосърдечен метаморф. Метаморф, който е можел да убие Бибервелт и да закопае тялото му в храсталака, сдобивайки се по този начин с пълна безопасност и абсолютна гаранция, че няма да бъде разкрит никога от никой, включително от жената на полуръста, известната Гардения Бибервелт. Но ти не си го убил, Телико, защото не е било по силите ти. Защото си малък, клет, великодушен метаморф, наричан от приятелите си Дуду. В когото и да се превърнеш, винаги ще си останеш такъв. Умееш да копираш само доброто в нас, но злото не разбираш. Ето какъв си ти, метаморфе.

Телико отстъпи и опря гръб в платнището на платката.

— Затова — продължи Гералт — сега ще се превърнеш в Бибервелт и спокойно ще ми подадеш лапи да те вържа. Не можеш да се съпротивляваш, защото мен не си в състояние да копираш. Знаеш това много добре, Дуду. Нали за няколко секунди четеше мислите ми.

Телико неочаквано се изправи, чертите на вещерското лице се размиха и разляха, белите коси се разрошиха и започнаха да потъмняват.

— Прав си, Гералт — изговори той неразбираемо, защото точно в този момент устните му променяха формата си. — Прочетох мислите ти. За малко, но беше достатъчно. Знаеш ли какво ще направя сега?

Коженият му кафтан изведнъж се пребоядиса в блестящо червено. Метаморфът се усмихна, поправи шапката си с цвят на слива със забито в нея перо и подръпна ремъка на лютнята, преметната през рамото му. Лютнята, която преди това беше меч.

— Ще ти кажа какво ще направя сега, вещерю — засмя се той със звучния и сребрист смях на Лютичето. — Ще си отида, ще се смеся с тълпата и тихомълком ще се превърна в някой друг, може дори в някой скитник. Защото е по-добре да си скитник в Новиград, отколкото метаморф в пустошта. Новиград ми е задължен с нещо, Гералт. Появата му разруши околната среда, в която можехме да живеем в естествените си тела. Убиваха ни като бесни кучета. Аз съм един от малкото оцелели. Искам да живея и ще оцелея. Когато в студа ме преследваха вълци, аз се превръщах в един от тях и тичах с глутницата със седмици. И оцелях. Сега ще постъпя по същия начин, защото не мога повече да спя в пущинака и да зимувам в пещерите, не искам да съм вечно гладен, не искам все да съм мишена за стрелите. Тук, в Новиград, е топло, има храна, може да се заработва и жителите много рядко се стрелят с лъкове. Новиград е глутница вълци. Ще се присъединя към тях и ще оцелея. Разбираш ли?

Гералт кимна бавно.

— Вие сте предоставили — продължи метаморфа, изкривявайки устни в наглата усмивка на Лютичето — скромна възможност за приобщаване на джуджетата, полуръстовете, гномите и дори елфите. А с какво аз съм по-лош от тях? Защо ми отказват? Какво трябва да направя, за да получа възможността да живея в този град? Да се превърна в елфка със сърнени очи, копринени коси и дълги крака? Така ли? Но с какво елфката е по-добра от мен? С това, че като видите елфка, започвате да пристъпвате от крак на крак, а когато видите мен, ви се повръща? Да ви приседнат дано тези аргументи. Аз все пак ще оцелея. Знам как. Когато бях вълк, тичах, виех и се биех с останалите за самките. Като жител на Новиград ще търгувам, ще плета нови кошници, ще прося или ще крада като един от вас, ще правя онова, което правите вие. Кой знае, може дори да се оженя.

Вещерът мълчеше.

— Да — продължи спокойно Телико. — Отивам си. А ти, Гералт, няма да се опиташ да ме задържиш, няма дори да се помръднеш. Защото за няколко секунди четях мислите ти. Включително и тези, за които самият ти не искаш да си признаеш, които криеш дори от себе си. За да ме задържиш, ще ти се наложи да ме убиеш. А тази мисъл те отвращава. Така ли е?