Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Как така?

— Говори се, че навсякъде трябва да гори Вечният огън. Навсякъде, където е възможно, трябва да се сложат олтари, посветени на този огън. Множество олтари. Не ме питай за подробностите, Даинти, не разбирам много от хорските суеверия. Но знам, че всички свещенослужители, включително и Шапел, на практика не се занимават с нищо друго, освен с тези олтари и с Огъня. Извършва се солидна подготовка. Данъците ще растат, това е сигурно.

— Е — каза Даинти, — малка утеха, но…

Вратата на кабинета отново се отвори и вътре влетя вече познатото на вещера нещо със зелена шапка и кожухче от заешка кожа.

— Търговецът Бибервелт — съобщи то — нареди да се купят паници, ако са недостатъчно. Цената няма никакво значение.

— Прекрасно — усмихна се полуръстът и придоби изражението на дива котка. — Ще купим много паници, волята на господин Бибервелт е закон за нас. Какво друго трябва да купим? Зелки? Смола? Желязно гребло?

— Освен това търговецът Бибервелт — изхриптя нещото с кожухчето — моли да му бъдат изпратени трийсет крони в брой, защото трябва да плати един подкуп, да хапне и да изпие една бира, а в „Острието на копието“ трима чужденци са му откраднали торбата.

— А, трима чужденци — провлече Даинти. — Явно този град наистина е пълен с чужденци. А къде се намира сега уважаемият търговец Бибервелт, ако можем да попитаме?

— Къде другаде — каза нещото и подсмръкна, — на Западния пазар.

— Виме — каза Даинти зловещо, — не ме питай нищо, а просто ми намери една хубава дебела тояга. Отивам на Западния пазар, но ще ми трябва тояга. Там има прекалено много чужденци и крадци.

— Тояга, казваш? Ще ти намеря. Но, Даинти, искам да узная едно нещо, защото мира не ми дава. Казваш да не задавам въпроси, затова няма да задавам, а ще се опитам да отгатна, а ти ще потвърдиш или ще отречеш. Става ли?

— Става.

— Това гранясало рибено масло, восъка, розовото масло, паниците и проклетото шнурче са тактически ходове, нали? Искал си да отвлечеш вниманието на конкурентите от кошинилата и мимозата. Да предизвикаш паника на пазара. Нали, Даинти?

Вратата се отвори рязко и в кабинета се втурна нещото без шапка.

— Киселец казва, че всичко е готово! — изписка то. — Пита дали да налива.

— Да налива! — извика полуръстът. — Веднага да налива!

— Кълна се в червената брада на стария Рундурин — извика Вивалди, когато вратата се затвори зад гнома, — нищичко не разбирам! Какво става тук? Какво да се налива? Къде да се налива?

— Нямам никаква представа — призна Даинти. — Но печалбата трябва да се увеличава.

Като си пробиваше с усилие път през тълпата, Гералт излезе пред сергия, окичена с медни тави, котли и тигани, искрящи в червено на лъчите на залязващото слънце. Зад сергията стоеше червенокосо джудже с маслиненозелена шапка и тежки ботуши от тюленова кожа. На лицето му беше изписано неудовлетворение — с други думи, изглеждаше така, сякаш след минута ще наплюе ровещата из стоките клиентка. Тя люлееше бюст, тресеше златистите си къдрици и заливаше джуджето с безкраен поток от лишени от смисъл думи.

Клиентката беше не някоя друга, а Веспуля, позната на Гералт като хвърлячка на съдове през прозореца. Без да чака да го познаят, той побърза да се слее с тълпата.

Западният пазар пулсираше от живот, движението през тълпата наподобяваше преминаване през глогов храсталак. Постоянно някой се вкопчваше в ръкавите или панталоните му — ту деца, които майките им са загубили, докато са търсели бащите им в палатките с алкохол, ту стражите, охраняващи пазара, ту търговци, продаващи нелегално и скришом шапки-невидимки, афродизиаци и картини с неприлични сцени, издялани на кедрови дъски. Гералт престана да се усмихва и мина на ругатни, като същевременно започна да използва с успех и лактите си.

Изведнъж чу звук на лютня и познат игрив смях. Звуците идваха откъм приказно украсена сергия, снабдена с надпис: „Тук има чудеса, амулети и стръв за риба“.

— Някой казвал ли ви е, че сте прелестна? — нареждаше Лютичето, седнал на сергията и весело люлеещ крака. — Не? Не може да бъде! Това е град на слепци, нищо повече от град на слепци. Почакайте, добри хора! Кой иска да чуе балада за любовта? Който иска да се развълнува и да се обогати духовно, нека пусне една монета в шапката. Какво пускаш там, мизернико? Запази медта за просяците, не обиждай с мед един артист. Аз може и да ти простя, но изкуството — никога!

— Лютиче — каза Гералт и се приближи, — мислех, че се разделихме, за да търсим метаморфа. А ти устройваш концерти. И не те ли е срам да пееш по панаирите като някакъв стар просяк?