Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— На никого — промърмори навъсено полуръстът. — За съжаление.

— Кората от мимоза, господин поете — поясни джуджето, — е дъбилно вещество, използвано за щавене на кожи.

— Нима някой е бил толкова глупав да купи задморска кора от мимоза — попита Даинти, — когато в Темерия може да се купи дъбова на безценица?

— Тук именно е заровен вампирът — отговори Вивалди с една поговорка на джуджетата. — Защото темерските друиди тъкмо обявиха, че ако унищожаването на дъбовете не бъде прекратено незабавно, ще пратят срещу страната скакалци и плъхове. Дриадите подкрепиха друидите, а тамошният крал има слабост към дриадите. Накратко: от вчера е обявено пълно ембарго върху темерските дъбове и цената на мимозата скочи. Явно си бил добре информиран, Даинти.

Откъм канцеларията долетя тропот и в кабинета влетя нещо задъхано със зелена шапка.

— Благородният търговец Сулимир… — издиша гномът — нареди да предам, че търговецът Бибервелт, полуръстът, е диво и четинесто прасе, спекулант и мошеник, и той, Сулимир, му пожелава да хване краста. Две крони и четирийсет и пет — и това е последната му дума.

— Продавай — изстреля полуръстът. — Хайде, малкият, тичай да потвърдиш. Смятай, Виме.

Вивалди мушна ръка под пергаментите и измъкна едно от сметалата на джуджетата, изящен предмет. За разлика от сметалата, използвани от хората, тези на джуджетата имаха форма на пирамиди. При това сметалото на Вивалди имаше златни спици, по които се местеха шлифовани във формата на призми рубини, изумруди, оникси и черни ахати. Известно време джуджето мести бързо с дебелия си пръст скъпоценните камъни нагоре, надолу и встрани, и рече:

— Получава се… хм, хм… Минус разходите и моята комисиона… Минус данъка… Даа… Петнайсет хиляди шестстотин двайсет и две крони и двайсет и пет копера. Не е зле.

— Ако смятам правилно — рече бавно Даинти Бибервелт, — трябва да имам в теб чисти…

— Точно двайсет и една хиляди деветстотин шейсет и девет крони и пет копера. Не е зле.

— Не е зле? — извика Лютичето. — Не е зле? Та с това може да се купи голямо село или малък замък! В живота си не съм виждал толкова пари накуп!

— Аз също — каза полуръстът. — Но не се разпалвай, Лютиче. Изглежда, още никой не е виждал тези пари и не се знае дали изобщо някога ще ги види.

— Е, Бибервелт — изуми се джуджето, — откъде толкова тъжни мисли? Сулимир ще ти плати в брой или с полица, а неговите полици са надеждни. Така че какво те притеснява? Страх те е, че ще имаш загуби от гранясалото рибено масло и восъка? При такива доходи няма да е никакъв проблем да покриеш загубите…

— Не става въпрос за това.

— А за какво, тогава?

Даинти се изкашля и наведе къдравата си глава.

— Виме — каза той, гледайки в пода. — Шапел души около нас.

Банкерът изцъка.

— Лоша работа — каза той. — Впрочем това можеше да се очаква. Виждаш ли, Бибервелт, информацията, която си използвал при сделките, има не само търговско, но и политическо значение. Никой не знаеше за случилото се в Повие и Темерия. Включително и Шапел, а той обича да научава пръв всичко. Затова сега, предполагам, си бие главата над въпроса: откъде си узнал ти. И най-вероятно вече се е досетил. Защото и аз се досетих.

— Интересно.

Вивалди погледна към Лютичето и Гералт, смръщвайки чипия си нос.

— Интересно ти е? А на мен ми е интересна твоята компания, Даинти — каза той. — Трубадур, вещер и търговец. Господин Лютичето е добре приет навсякъде, дори в кралските дворове, и може да се предполага, че има добър слух. А вещерът? Охрана? Сплашване на длъжниците?

— Прибързани изводи, господин Вивалди — изрече студено Гералт. — Ние не сме в комбина.

— А аз никога не подслушвам — процеди Лютичето. — Аз съм поет, а не шпионин.

— Носят се слухове — намръщи се джуджето. — Какви ли не, господин Лютиче.

— Лъжа! — извика трубадурът. — Пълна лъжа!

— Добре, вярвам ви, вярвам ви. Само не знам дали Шапел ще повярва. Кой знае, може всичко полека-лека да се успокои. Честно казано, Бибервелт, след последния удар Шапел много се промени. Може би страхът от смъртта го е накарал да се промени. С други думи, това вече не е същият Шапел. Стана някак по-учтив, разсъдлив, спокоен и… като че ли порядъчен.

— Ееее — обади се полуръстът. — Шапел — порядъчен и учтив? Това не е възможно.

— Говори каквото искаш — възрази Вивалди. — Но си е точно така. В допълнение сега свещенослужителите си имат друг проблем, който се нарича „Вечният огън“.