Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Даинти мълчеше замислен.

— Хитро, Бибервелт, не може да се отрече — продължи Ондатрата. — И никому нито дума, дори на приятелите ти. Ако ми беше казал, всички щяхме да спечелим, можехме да си направим съвместна фактория. Но ти предпочете да действаш сам, тихомълком. Твоя воля, но сега не разчитай на мен. О, Вечен огън, оказа се вярно, че всеки полуръст е егоистичен боклук и кучешко лайно. На мен, например, Виме Вивалди никога не ми издава полици, а на теб — моментално. Защото с него сте от една банда, нехора, смотани полуръстове и джуджета. Чумата да ви тръшне дано!

Ондатрата се изплю, обърна се и си тръгна. Даинти се беше замислил дълбоко и така се чешеше по главата, че гъстата му коса хрущеше.

— Нещо ми просветна, момчета — каза той най-накрая. — Знам какво трябва да направим. Да отидем в банката. Ако някой може да хвърли светлина по въпроса, това е само моят познат, банкерът Виме Вивалди.

— Представях си банките другояче — прошепна Лютичето, оглеждайки помещението. — Къде държат парите тук, Гералт?

— Дявол знае — отговори тихо вещерът, като се опитваше да прикрие скъсаното място на кафтана си. — Може би в мазето?

— Нищо подобно. Погледнах — няма мазе.

— Значи на тавана.

— Заповядайте в кабинета ми, господа — покани ги Виме Вивалди.

Седналите на дълги маси млади хора и джуджета на неопределена възраст се занимаваха с изписването на редове от цифри и букви върху пергаменти. Всички без изключение се бяха прегърбили и леко изплезили езици. Работата, както прецени вещерът, беше дяволски еднообразна, но, изглежда, бе погълнала изцяло чиновниците. В ъгъла, на ниска табуретка, седеше дядка с вид на просяк, зает с точене на пера. Явно му се удаваше трудно.

Банкерът затвори старателно вратата на кабинета, приглади дългата си бяла, добре поддържана брада, изцапана на места с мастило, и оправи виненочервената си копринена риза, с усилие обгръщаща внушителното му шкембе.

— Знаете ли, господин Лютиче — каза той, докато се настаняваше зад огромното бюро от червено дърво, затрупано с пергаменти, — представях си ви съвсем другояче. Знам вашите песни, слушал съм ги. За принцеса Ванда, която се удавила в река Дупа, защото никой не я искал. И за синьото рибарче, което паднало в клозетната дупка…

— Това не е мое! — Лютичето почервеня от яд. — Не съм пял нищо подобно!

— А! Тогава извинявайте.

— Може ли да пристъпим към работа? — вметна Даинти. — Времето си минава, а вие бърборите глупости. Аз съм в сериозно затруднение, Виме.

— От това се страхувах — поклати глава джуджето. — Ако си спомняш, те предупреждавах, Бибервелт. Казах ти преди три дни: не влагай пари в гранясалото рибено масло. Какво от това, че е евтино, номиналната цена няма значение, важно е каква ще е печалбата при препродаването. Същото е и с розовото масло, восъка и глинените съдове. Защо ти трябваше да купуваш тези боклуци, при това с пари в брой, вместо да постъпиш умно и да платиш с акредитиви или полици? Нали ти казах, цената за съхранение в новиградските складове е дяволски висока, за две седмици надхвърля три пъти стойността на стоката, а ти…

— Какво? — простена тихо полуръстът. — Говори, Вивалди. Аз — какво?

— А ти ми отговори, че няма нищо страшно и ще продадеш стоката за двайсет и четири часа. А сега се появяваш и ми съобщаваш, че си в затруднение, при това се усмихваш глупаво и подкупващо. Стоката не върви, нали? А разходите нарастват? Да, лоша работа… Но как да те измъкнем, Даинти? Ако беше застраховал боклуците си, можех да пратя някое от моите момчета да подпали скришом склада. Не, драги, единственото, което можеш да направиш сега, е да подходиш към въпроса философски, тоест да си кажеш: „Голяма работа!“ Това е търговия — веднъж печелиш, друг път губиш. Впрочем какви пари са това, в края на краищата — рибено масло, восък и съдове. Смешна работа. Хайде да си говорим за по-сериозни неща. Кажи, време ли е вече да се продава кората от мимоза, търсенето започна да се стабилизира на пет и пет шести.

— Какво?

— Оглуша ли? — намръщи се банкерът. — Последното предложение беше точно пет и пет шести. Върна се да се съгласиш, надявам се? Така или иначе няма да получиш седем.

— Върнал съм се?

Вивалди погледи брадата си и измъкна от нея една троха.

— Беше тук преди час — каза той спокойно — и нареди да не се продават, докато цената не стигне седем. Седемкратно превишение на цената, която си платил — това прави две крони и четирийсет и пет копера за фунт. Прекалено високо, Даинти, дори и при идеално стечение на обстоятелствата. Кожарите са успели да се договорят и ще държат цената стабилна. Залагам си главата…