Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Лютичето прекара пръсти по грифа на лютнята и струните звъннаха.

— Иде есен, ухаеща на топъл дъжд! — пропя той. — Не, не е добре. Иде есен, слънцето… Не, по дяволите. Не се получава. Изобщо…

— Престани да грачиш — изръмжа полуръстът. — Действаш ми на нервите.

Лютичето хвърли остатъка от картофената палачинка на златните рибки и се изплю в езерото.

— Вижте — каза той. — Златни рибки. Разправят, че изпълнявали желания.

— Тези са червени — отбеляза Даинти.

— И какво от това? По дяволите, ние сме трима, а те изпълняват по три желания. Получава се по едно желание за всеки. Какво, Даинти? Не искаш ли рибката да плати данъка ти?

— Разбира се! А освен това нещо да падне от небето и да халоса метаморфа по главата. И още…

— Стой, стой. Ние също имаме желания. Аз например искам рибката да ми подскаже завършека на баладата. А ти, Гералт?

— Остави ме на мира, Лютиче.

— Не разваляй играта, вещерю. Ти какво би пожелал?

Вещерът се изправи.

— Бих пожелал — промърмори той — фактът, че ни обкръжават, да се окаже недоразумение.

От пресечката срещу фонтана излязоха четирима облечени в черно мъже с кръгли кожени шапки и бавно се насочиха към басейна. Даинти се огледа и изруга тихо.

От уличката зад гърба им излязоха още четирима и препречиха входа към пресечката. Държаха някакви странни обръчи, наподобяващи навити каиши. Вещерът се огледа и размърда рамене, оправяйки висящия на гърба му меч. Лютичето изохка.

Иззад черната четворка излезе нисък мъж с бял кафтан и късо сиво наметало. Златната верижка на шията му проблясваше в ритъма на крачките му и мяташе жълти отблясъци.

— Шапел… — простена Лютичето. — Това е Шапел.

Черните хора зад гърба им бавно се приближаваха към фонтана. Вещерът посегна към меча си.

— Не, Гералт — прошепна Лютичето, приближавайки се към него. — За бога, не вади оръжието. Това е стражата на храма. Ако окажем съпротива, няма да ни пуснат живи от Новиград. Не пипай меча.

Човекът с белия кафтан крачеше уверено към тях. Хората в черно го следваха по-отдалече, като същевременно заобикаляха басейна и заемаха стратегически позиции. Гералт, леко приведен, ги наблюдаваше внимателно. Странните предмети, които държаха в ръцете си, не бяха обикновени каиши, както беше решил отначало. Бяха бичове с шипове.

Човекът с белия кафтан се приближи.

— Гералт — прошепна бардът, — в името на всички богове, по-спокойно…

— Няма да му дам да ме докосне — промърмори вещерът. — Няма да му дам да ме докосне, който и да е. Внимавай, Лютиче… Ако стане нещо, бягайте с всичка сила. Аз ще ги забавя… за известно време…

Лютичето не отговори. Преметнал лютнята на гръб, той се поклони ниско пред човека с белия богато обшит с мозайка от сребърни и златни нишки кафтан.

— Благородни Шапел…

Шапел спря и ги огледа. Гералт забеляза, че очите му са отблъскващо студени и са с цвят на стомана. Бледото му чело беше болнаво изпотено, на бузите му имаше неравни червени петна.

— Господин Даинти Бибервелт, търговец — каза той. — Талантливият господин Лютичето. И Гералт от Ривия, представител на толкова рядката понастоящем професия на вещерите. Среща на стари приятели? При нас, в Новиград?

Никой не отговори.

— Смятам за много неприятен факта — продължи Шапел, — че получих донос срещу вас.

Лютичето леко пребледня, а полуръстът изтрака със зъби. Вещерът не поглеждаше Шапел. Не откъсваше поглед от оръжията в ръцете на обкръжаващите фонтана мъже с кожени шапки. В повечето известни на Гералт страни изработването и притежаването на бич с шипове, наричан още майенски камшик, беше строго забранено. Новиград не правеше изключение. Беше виждал хора, ударени с такъв бич по лицето. Беше невъзможно да се разпознаят.

— Съдържателят на кръчмата „Острието на копието“ — продължи Шапел — имаше наглостта да ви обвини в заговор с демон, чудовище, което се нарича меняк или векслинг.

Никой не отговори. Шапел скръсти ръце на гърдите си и ги изгледа студено.

— Считам за свой дълг да ви съобщя за доноса. Съобщавам ви също, че въпросният кръчмар е хвърлен в тъмницата. Има основания да се предполага, че е бълнувал под влиянието на бира или водка. Какво ли не измислят хората! Първо, векслинги няма. Те са измислица на суеверни хора.

Никой не отговори.

— Второ, кой векслинг ще се осмели да се приближи до вещер — усмихна се Шапел — и ще остане жив след това? Прав ли съм? Така че доносът на кръчмаря би бил достоен само за подигравки, ако не беше една съществена подробност.