Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Седналият зад масата мъж облегна брадичка върху скръстените си пръсти и погледна внимателно рицаря. Рицарят се напрегна като струна.

— За да е ясно всичко — каза му мъжът иззад масата, — знай, че грешката, която допусна в този град преди две години, не ти е простена. Ще получиш още един шанс. Ще ти дам още една задача. Решението ми за по-нататъшната ти участ ще зависи от това как ще изпълниш тази задача.

Лицето на младия рицар дори не трепна, не помръдна нито едно от перата, украсяващи притиснатия до бедрата му шлем.

— Аз никога не лъжа никого, никому не давам напразни надежди — продължи мъжът. — Затова знай, че можеш да имаш някакви надежди да си спасиш шията от брадвата на палача само ако този път не допуснеш грешка. Шансовете ти за пълно помилване са малки. А шанс да забравя и да ти простя… няма.

Младият рицар с черната ризница и този път не потрепна, но Коехорн забеляза как проблеснаха очите му. „Не вярва — помисли си маршалът. — Не вярва и греши. Допуска огромна грешка.“

— Нареждам ти да бъдеш много внимателен — продължи мъжът. — На теб също, Коехорн. И за теб ще важат заповедите, които ще дам след малко. След минута. Трябва да помисля още за тяхното съдържание и форма.

Маршал Мено Коехорн, наместник на провинция Цинтра и бъдещ главнокомандващ на армията в Дол Ангра, вдигна глава, изпъна се и сложи длан върху ръкохватката на меча. Точно същата поза зае и рицарят с черна броня и шлем с криле на хищна птица. Двамата чакаха. Безмълвно. Търпеливо. Както и трябва да се чакат заповеди, над съдържанието и формата на които размишлява императорът на Нилфгард, Емхир вар Емрейс, Deithwen Addan yn Cam aep Morvudd, Белия Пламък, Танцуващ на Гробовете на Враговете си.

Цири се събуди.

Лежеше, или по-скоро беше полуседнала, с глава, облегната на няколко възглавници. Компресът на главата й вече беше топъл и само леко влажен. Тя го отхвърли встрани, неспособна да понесе неприятната тежест и паренето върху кожата си. Дишаше с усилие. Гърлото й беше пресъхнало, носът й почти изцяло беше запушен от съсирената кръв. Но еликсирите и заклинанията бяха подействали — болката, която преди няколко часа размътваше погледа й и раздираше черепа й, беше изчезнала, отстъпила, останали бяха само пулсирането и усещането за натиск в слепоочията.

Внимателно докосна носа си с върха на пръста. Вече не кървеше.

„Ама че странен сън — помисли си тя. — Първият сън от толкова дни. Първият, в който не ме беше страх. Бях… наблюдател. Виждах всичко сякаш от планина, от високо… Сякаш бях птица… Нощна птица…

Сън, в който видях Гералт.

В този сън беше нощ. И валеше, дъждът мръщеше повърхността на водата в канала, почукваше по керемидите на къщите и по стрехите на сараите, блестеше върху дъските на верандите и мостчетата, на палубите на лодките и корабчетата… И там беше Гералт. Не беше сам. С него имаше един мъж със смешна шапка с перо, мокро и увиснало. И Слаба девойка със зелена престилка с качулка… Тримата вървяха бавно и внимателно по мокрия паваж… А аз ги виждах отгоре. Сякаш бях птица. Нощна птица…“

Гералт се спря. Попита:

Далеч ли е още?

Не , отговори слабата девойка, тръскайки водата от зелената си престилка. Почти пристигнахме… Хей, Лютиче, не изоставай отзад, ще се загубиш в тези улички…

А къде, по дяволите, е Филипа? Току-що я видях, летеше над канала… Ама че отвратително време… Да вървим. Води, Шани. Между другото откъде го познаваш този знахар? Какво те свързва с него?

Понякога му продавам лекарства, които крада от лабораторията. Защо ме гледаш така? Пастрокът ми едвам успява да плаща следването ми… Случва се да ми потрябват пари… А знахарят, като получи истински лекарства, лекува хората… Или поне не ги трови… Хайде, вървете.

„Странен сън — помисли си Цири. — Жалко, че се събудих. Исках да видя какво ще стане по-нататък… Да видя какво правят. Къде отиват…“

От съседната стая долитаха гласове — гласовете, които я бяха събудили. Майка Ненеке говореше бързо, тя явно беше афектирана, ядосана и вбесена.

— Ти излъга доверието ми — казваше тя. — Не биваше да допускам това. Трябваше да се досетя, че твоята антипатия към нея ще доведе до нещастие. Не биваше да ти позволявам… Та нали те познавам. Ти си бездушна и жестока, а на всичко отгоре се оказа безотговорна и небрежна. Ти измъчваш безмилостно това дете, заставяш го да полага усилия, които не е в състояние да понесе. Ти нямаш сърце, Йенефер. Наистина нямаш сърце.