Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Във вонящото на гнилоч и на прокиснало вино мазе настана тишина. По глинения под тичаше хлебарка, бързо местейки крайници. Флавиус Мишеле с мълниеносно движение на крака си я размаза с трясък, като почти не промени позата си и изобщо не промени изражението на лицето си.

— Съгласен съм — каза Риенс. — Ще получите двеста. Да вървим.

Тубланк Мишеле, професионален убиец от четиринайсетгодишната си възраст, не издаде смайването си дори с трепване на клепача си. Не разчиташе да се спазари за повече от сто и двайсет, най-много сто и петдесет. И веднага съобрази, че е оценил твърде ниско онова нередно нещо, което беше усетил.

Знахарят Мирман се свести на пода на собствения си дом. Лежеше по гръб, завързан като овен. Тилът страшно го болеше. Спомни си, че при падането си бе ударил главата в касата на вратата. Болеше го и слепоочието, където го бяха ударили. Не можеше да се помръдне, защото върху гърдите тежко и безмилостно го притискаше висок ботуш, стегнат със скоби. Знахарят присви очи, смръщи лицето си и погледна нагоре. Ботушът принадлежеше на висок мъж с бели като мляко коси. Мирман не виждаше лицето му — то се криеше в мрака, който не можеше да се пробие от оставената на масата маслена лампа.

— Подарете ми живота — изстена Мирман. — Пощадете ме, в името на боговете… Ще ви дам парите си… Всичко ще ви дам… Ще ви покажа къде са скрити…

— Къде е Риенс, Мирман?

При звука на този глас знахарят започна да трепери. Той не беше от страхливите и малко неща можеха да го изплашат. Но в гласа на белокосия ги имаше всички тези неща. И още някои допълнителни.

С нечовешко усилие на волята знахарят успя да пребори страха, който пълзеше по вътрешностите му като отвратителен червей.

— А? — направи се на изумен той. — Какво? Кой? Как го казахте?

Мъжът се наведе и сега Мирман видя лицето му. Видя очите му. И при тази гледка вътрешностите му се свиха.

— Не извъртай, Мирман — обади се от сянката познатият глас на Шани, медичката от Университета. — Когато бях при теб преди три дни, то тук, на това столче, до тази маса, седеше някакъв тип с наметало с подплата от ондатрова кожа. Пиеше вино, а ти никога не черпиш никого, само най-близките си приятели. Започна да ме ухажва, нахално ме уговаряше да танцувам в „Трите звънчета“. Даже се наложи да го плесна през ръцете, защото се опитваше да ме опипва, спомняш ли си? А ти каза: „Остави я, господин Риенс, не я плаши. Трябва да съжителствам мирно с академичната общност и да движим общите си интереси.“ И двамата се разкикотихте, ти и твоят господин Риенс с опърлената физиономия. Така че не разигравай представления, защото тези хора не са по-глупави от теб. Говори, докато те питат учтиво.

„Ах ти, студентке, дето се правиш на много умна — помисли си знахарят. — Ти, коварна гадино, ти, развратнице, ще те намеря и ще си платиш… Само да се измъкна от тази история…“

— Какъв Риенс? — изскимтя той, извивайки се и напразно опитвайки се измъкне изпод притисналия го в гърдите ботуш. — Откъде да знам кой е той и къде е? Тук идват най-различни хора, какви ли не, как мога аз…

Белокосият се наведе още повече, бавно измъкна камата си от джоба на втория си ботуш и усили натиска на първия ботуш върху гърдите на знахаря.

— Мирман — каза той тихо. — Ако искаш, ми вярвай, ако искаш — недей. Но ако веднага не ми кажеш къде е Риенс… Ако веднага не ми разкриеш по какъв начин се свързваш с него… Ще режа късче по късче от теб и ще храня змиорките в канала. Ще започна с ушите.

В гласа на белокосия имаше нещо такова, което накара знахаря да повярва във всяка една от думите му. Мирман погледна острието на камата и осъзна, че тя е по-остра от скалпелите, с които самият той изрязваше язвите и циреите на пациентите. Така се разтрепери, че подпиращият го в гърдите ботуш започна нервно да подскача. Но мълчеше. Принуден беше да мълчи. Засега. Защото, когато Риенс се върнеше и попиташе защо го е издал, Мирман трябваше да може да покаже защо. „Едно ухо — помисли си той. — Трябва да изтърпя едно ухо. После ще кажа…“

— Защо трябва да губим време и да се цапаме с кръв? — обади се неочаквано от полумрака мек женски алт. — Защо да рискуваме той да извърта и да ни лъже? Нека аз да се заема с него с моите методи. Ще заговори толкова бързо, че ще си изкълчи езика. Дръж го така.

Знахарят започна да вие и да се мята, но белокосият го притисна с коляно в пода, хвана го за косата и изви главата му. Някой клекна отстрани. Мирман усети миризмата на парфюм и мокри птичи пера, почувства допира на пръсти по слепоочията си. Опита се да извика, но ужас скова гърлото му и той успя само да изврещи.