Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Какво правя тук? — промърмори раздразнено магьосницата. — Какво правя с вас, по дяволите? Балансирам върху мокър прът… И на ръба на държавна измяна. Ако Дийкстра научи, че ви помагам… И отгоре на всичко този дъжд! Не обичам да летя, когато вали! Тук ли е? Това ли е домът на Мирман?

— Да — потвърди Гералт. — Чуй, Шани. Нека да опитаме…

Събраха се плътно един до друг и започнаха да си шепнат, невидими в тъмнината под един тръстиков навес. От кръчмата от отсрещната страна на канала върху водата падаше ивица светлина. Чуваха се пеене, смях и възгласи. На крайбрежната алея се изсипаха трима салджии. Двама от тях се караха, като се дърпаха и бутаха един-друг, и повтаряха до втръсване едни и същи ругатни. Третият, облегнат на един стълб, пикаеше в канала, като си свиркаше фалшиво.

Бам , издрънча желязната чиния, завързана на шнурче за стълба на пристана. Бам!

Знахарят Мирман отвори прозорчето и погледна навън. Маслената лампа в ръката му само го заслепяваше и той я остави.

— Кой, по дяволите, дрънчи там посред нощ? — изрева той. — Дрънни по празната си глава, тъпако, като ти се е приискало да дрънчиш! Хайде къш оттук, пияници! Че имам арбалет! Някой иска ли да получи шест стрели в задника?

— Господи Мирман! Аз съм, Шани!

— А? — Знахарят се наведе още по-наред. — Госпожице Шани? Сега, през нощта? Какво има?

— Пуснете мостчето, господин Мирман. Донесох ви това, за което ме помолихте.

— Точно сега, в тъмнината? Не можахте ли през деня, госпожице?

— През деня има прекалено много очи наоколо. — Слабата фигурка със зелена престилка се мержелееше на кея. — Ако ме видят какво ви нося, ще ме изключат от Академията. Пуснете мостчето, не искам да стоя на дъжда, подгизнаха ми обувките!

— Не сте сама, госпожице — отбеляза знахарят с подозрение. — Обикновено идвате сама. Кой е с вас?

— Един приятел. Студент като мен. Сама ли да се мотая нощем из подозрителния ви район? Аз си държа на невинността. Хайде, пуснете ме най-накрая, по дяволите!

Мърморейки под носа си, Мирман освободи застопорената макара, мостчето се спусна със скърцане и се удари в дъските на пристана. Знахарят отиде до вратата и дръпна резето. Без да оставя заредения арбалет, надникна внимателно.

Не забеляза летящата към слепоочието му ръка, облечена в черна ръкавица със сребърни шипове. Но въпреки че нощта беше тъмна, безлунна, а небето — облачно, изведнъж видя десет хиляди ослепително ярки звезди.

Тубланк Мишеле прекара още веднъж бруса по острието на меча, създавайки впечатление, че е погълнат изцяло от това занимание.

— И така, искате да убием един човек. — Той остави бруса, избърса с парче мазна заешка кожа острието и го огледа критично. — Обикновен човек, който броди самотен из улиците на Оксенфурт, без гвардия, без ескорт, без телохранители. И даже без слуги. И за да го убием, няма нужда да се промъкваме нито в храма, нито в кметството, замъка или гарнизона… Така ли е, милостиви господин Риенс? Правилно ли съм ви разбрал?

Мъжът с лице, обезобразено от белег от изгаряне, кимна утвърдително, присвивайки леко тъмните си влажни очи с неприятно изражение.

— Освен това — продължи Тубланк, — когато убием този тип, няма да има нужда да се крием някъде през следващата половин година, защото никой няма да ни търси или преследва? Никой няма да насъска срещу нас силите на реда или ловците на глави? Няма да станем обекти на родова вражда или кръвно отмъщение? С други думи, господин Риенс, искате да убием най-обикновен глупак, който не е забележителен с нищо?

Мъжът с белега не отговори. Тубланк погледна братята си, които седяха неподвижно на пейката. Рици, Флавиус и Лодовико както винаги мълчаха. В тяхната група, когато трябваше да се върши работа, се захващаха те, а говоренето беше грижа на Тубланк. Защото навремето само Тубланк беше посещавал храмово училище. Убиваше не по-зле от братята си, но освен това можеше да чете и да пише. И да говори.

— И за да убиете този най-обикновен глупак, господин Риенс, вие наемате не първата ви попаднала измет от пристанището, а нас, братята Мишеле? За сто новиградски крони?

— Това е обичайната ви тарифа — процеди мъжът с белега. — Нали?

— Не — възрази студено Тубланк. — Защото ние не убиваме най-обикновени глупаци. А дори и да решим… Господин Риенс, глупакът, когото искате да видите труп, ще ви струва двеста. Двеста запазени, блестящи крони, изсечени в новиградския монетен двор. Знаете ли защо? Защото в тази работа нещо не е наред, милостиви господине. Няма нужда да ни казвате какво, ще се справим. Но за това ще трябва да си платите. Двеста, както казах. Приемете тази цена и можете да смятате вашия неприятел за покойник. Ако не искате — търсете си някой друг да ви свърши работата.