Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Маршалът потрепна, заварен неподготвен. Не беше очаквал такъв въпрос. Но не мисли много над отговора. Неискреността и нерешителността можеха да му струват прекалено скъпо.

— Не, Ваше Височество. Не я обикнах. Тази страна е някак… мрачна.

— Някога беше друга — каза мъжът, без да се обръща. — И пак ще бъде. Ще видиш. Пак ще бъде прекрасната, радостна Цинтра, Коехорн. Обещавам. Но не тъжи, няма да те държа дълго тук. Някой друг ще заеме поста на наместник. Ти си ми нужен в Дол Ангра. Ще тръгнеш незабавно, за да потушиш бунта там. Нуждая се от някой отговорен в Дол Ангра. Някой, който няма да се поддаде на провокации. От страна на веселата вдовица от Лирия или Демавенд… Ще искат да ни провокират. Дръж младите офицери изкъсо. Поохлади буйните глави. Ще позволиш да бъдеш провокиран, когато аз заповядам. Не по-рано.

— Слушам!

Отвън се чу звън на оръжия и шпори, възбудени гласове. Почукаха на вратата. Мъжът с кафтан от кожа на лос се извърна от прозореца, кимна. Маршалът леко се поклони и излезе.

Мъжът се върна на масата, седна, наведе глава над картите. Гледа ги дълго, накрая опря чело на сплетените си пръсти. Огромният диамант на пръстена му заискри с хиляди огънчета, отразявайки пламъците на свещите.

— Ваше Височество? — Вратата леко изскърца.

Мъжът не промени позата си. Но маршалът забеляза, че ръцете му треперят. Подсказа му го блясъкът на диаманта. Тихо и внимателно затвори вратата след себе си.

— Вести ли, Коехорн? От Риенс ли?

— Не, Ваше Височество. Но вестите са добри. Въстанието в провинцията е потушено. Разбили сме бунтовниците. Само малцина от тях са успели да избягат във Верден. Заловен е водачът им, дук Виндхалм от Атре.

— Добре — каза мъжът след кратка пауза, все така без да вдига глава. — Виндхалм от Атре… Нареди да го обезглавят. Не… Не да го обезглавят. Ще го екзекутираме по друг начин. Зрелищно, продължително и жестоко. И, разбира се, публично. Необходим е пример за назидание. Нещо такова, което да изплаши останалите. Само че, моля те, Коехорн, спести ми подробностите. Не си прави труда да включваш живописни подробности в докладите. Не намирам нищо приятно в това.

Маршалът кимна, преглътна. Той също не намираше нищо приятно в това. Абсолютно нищо. Затова реши да възложи изпълнението на екзекуцията на специалисти. Не възнамеряваше да разпитва специалистите за подробностите. И, естествено, не смяташе да присъства на екзекуцията.

— Ще присъстваш на екзекуцията. — Мъжът вдигна глава, взе писмото от масата, счупи печата му. — Официално. Като мой наместник в провинция Цинтра. Ще ме замениш. Аз не искам да гледам. Това е заповед, Коехорн.

— Слушам! — Маршалът дори не се опита да скрие смущението и недоволството си. Не биваше да се крие нищо от мъжа, дал заповедта. Това рядко се удаваше на някого.

Мъжът хвърли поглед на отвореното писмо и почти веднага го хвърли в огъня на камината.

— Коехорн!

— Да, Ваше Височество?

— Няма да чакам рапорта на Риенс. Вдигни на крака магиците, нека организират връзка от разстояние с контактната точка в Редания. Нека веднага да изпратят на Риенс устното ми нареждане, което гласи следното: да престане да се церемони, да престане да си играе с вещера. Защото това може да завърши зле. С вещерите не бива да се играят игрички. Аз го познавам, Коехорн. Той е прекалено хитър, за да насочи Риенс по някоя следа. Повтарям, Риенс трябва веднага да организира покушение, трябва веднага да извади вещера от играта. Да го убие. А после да изчезне, да се стаи и да чака нареждания. А ако преди това е попаднал на следите на магьосницата, нека я остави на мира. Не бива да пада дори косъм от главата на Йенефер. Запомни ли, Коехорн?

— Да.

— Отдалечената връзка трябва да бъде шифрована и много добре защитена от магическо прочитане. Предупреди магьосниците за това. Ако изпортят работата, ако някой външен узнае за съдържанието на това разпореждане, ще държа тях отговорни.

— Ясно. — Маршалът се изкашля и се изправи.

— Какво още, Коехорн?

— Графът… вече е тук, Ваше Височество. Дойде съгласно разпореждането ви.

— Вече? — усмихна се мъжът. — Възхитителна експедитивност. Надявам се, че не е уморил врания кон, заради който всички толкова му завиждаха. Нека влезе.

— Аз да присъствам ли, Ваше Височество?

— Разбира се, наместнико на Цинтра.

Извиканият от приемната рицар влезе в стаята с енергична, уверена, маршова стъпка, скърцайки с черната си броня. Спря се, гордо се изпъчи, отметна зад гърба си мокрото и зацапано черно наметало, сложи длан върху ръкохватката на огромния си меч. Допря до бедрото си черния шлем, украсен с криле на хищна птица. Коехорн погледна рицаря в лицето. Видя сурова войнска гордост и дързост. Но не намери нищо от нещата, които би трябвало да открие върху лицето на човек, който е прекарал последните две години в кула, от която, както се говореше, може да се излезе само на път за ешафода. Маршалът се усмихна под мустак. Той знаеше, че презрението към смъртта и безумната смелост на младежите се дължат изключително на липсата на въображение. Прекрасно знаеше това. Та нали някога и той беше такъв младок.