Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— И веднага ли ще решим за кого да я омъжим, когато я намерим? — намръщи се Хенселт. — Такива решения не бива да се оставят на случайността. Разбира се, бихме могли да я връчим на партизаните на Висегерд като знаме, привързана за дълъг прът, за да я носят пред строя, когато атакуват отсрещния бряг. Но ако искаме отвоюваната обратно Цинтра да служи на всички нас… Надявам се, че разбирате какво имам предвид? Ако нападнем Нилфгард и си върнем Цинтра, ще можем да сложим Лъвчето на трона. Но Лъвчето може да има само един съпруг. Такъв, който ще защити нашите интереси в устието на Яруга. Кой от присъстващите ще се съгласи да изиграе тази роля?

— Аз — не — пошегува се Меве. — Отказвам се от тази привилегия.

— Не бих изключил и неприсъстващи — изрече сериозно Демавенд. — Нито Ервил, нито Недамир, нито Тисенидите. Имайте предвид, че и Висегерд би могъл да ви изненада и да получи неочаквана полза от знамето, привързано за дълъг прът. Чували ли сте за морганичните бракове? Висегерд е стар и грозен като кравешка тор, но ако Лъвчето изпие специална отвара, може изведнъж да се влюби в него! А ще се намери ли място за крал Висегерд в плановете ни?

— Не — промърмори Фолтест. — В моите — няма да се намери.

— Хммм… — поколеба се Визимир. — В моите — също не. Висегерд е оръдие, а не партньор и именно такава, а не друга роля трябва да изиграе в плановете ни нападението ни над Нилфгард. Освен това, ако този, който търси толкова активно Лъвчето, е Емхир вар Емрейс, не можем да рискуваме.

— Не можем, по никакъв начин — съгласи се Фолтест. — Лъвчето не бива да попада в ръцете на Емхир. И изобщо, не бива да попада в ничии… неподходящи ръце… Жива.

— Детеубийство? — намръщи се Меве. — Лошо решение, господа крале. Недостойно. И, може би, неоправдано жестоко. Първо трябва да намерим момичето, защото още не е при нас. А когато я намерим, дайте я на мен. Ще я подържа две години в някой замък в планините и ще я омъжа за някой от моите рицари, и когато я видите пак, вече ще има две деца и ей такъв корем.

— Тоест, ако добре съм разбрал, поне трима евентуални бъдещи претенденти и самозванци? — поклати глава Визимир. — Не, Меве. Никак не е приятно, но Лъвчето, ако е оцеляла, трябва да умре. Интересите ни го изискват. Господа?

Дъждът почукваше по прозорците. Между кулите на замъка Хаге виеше вятър.

Кралете мълчаха.

— Визимир, Фолтест, Демавенд, Хенселт и Меве се имали тайна среща в Хаге при Понтар — каза маршалът. — Съвещавали са се.

— Каква символика — каза, без да се обръща, слабият чернокос мъж с кафтан от кожа на лос. Дрехата беше покрита с отпечатъци от оръжия и петна от ръжда. — Та нали именно при Хаге преди почти четирийсет години Вирфурил разби армията на Медел, укрепи властта си в долината на Понтар и установи сегашните граници между Аердин и Темерия. А сега, моля ви се, Демавенд, синът на Вирфурил, кани в Хаге Фолтест, сина на Медел, и за да е пълна компанията, докарва още Визимир от Третогор, Хенселт от Ард Карайг и веселата вдовица Меве от Лирия. Събират се и тайно се съвещават. Досещаш ли се за какво, Коехорн?

— Досещам се — отвърна маршалът кратко. Той знаеше, че застаналият с гръб към него мъж не може да понася в негово присъствие някой да се опитва да блесне с красноречието си и да коментира очевидни истини.

— Не са поканили Етайн от Цидарис. — Мъжът с кафтана от кожа на лос се обърна, сложи ръце зад гърба си и бавно се разходи от прозореца до масата и обратно. — Нито пък Ервил от Верден. Не са поканили също и Естерад Тисен или Недамир. Значи са или прекалено самоуверени, или твърде неуверени. Не са поканили никого от Капитула на магьосниците. Това е интересно. И показателно. Коехорн, погрижи се магьосниците да разберат за съвещанието. Нека знаят, че монарсите не ги смятат за равни със себе си. Струва ми се, че магьосниците от Капитула още се съмняват в това. Разсей съмненията им.

— Слушам.

— Има ли нещо ново от Риенс?

— Нищо.

Мъжът спря до прозореца и стоя дълго, гледайки мокрите от дъжда хълмове. Коехорн чакаше, нервно свивайки и отпускайки ръката си, легнала върху дръжката на меча. Опасяваше се, че ще бъде принуден да изслуша дълъг монолог. Маршалът знаеше, че застаналият до прозореца мъж смята такива монолози за разговори, а разговорите ги смята за чест и доказателство за доверие. Знаеше за това, но не обичаше да слуша монолозите.

— Как ти се струва тази страна, наместник? Успя ли да обикнеш новата си провинция?