Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Готово.

— Бързо се концентрираш. Напомням ти: контролирай изразходването на сила. Можеш да отдадеш толкова, колкото си натрупала. Ако отдадеш дори мъничко повече, това ще бъде за сметка на собствения ти организъм. Такова усилие може да те лиши от съзнание или дори да те убие. Ако отдадеш всичко, което си взела, ще загубиш възможността за повторение и ще трябва да почерпиш сила отново, а ти вече знаеш колко трудно и болезнено е това.

— О, знам!

— Не бива да отслабваш концентрацията си и да позволяваш на енергията да изтича от теб сама. Моята учителка обичаше да казва, че трябва да отдаваш силата си, сякаш изпускаш газове в бална зала: деликатно, икономично и контролирано. И по такъв начин, че околните да не се досетят, че това е твоя работа. Разбираш ли?

— Разбирам!

— Изправи се. Престани да се хилиш. Напомням ти: заклинанието е сериозна работа. Прави се в грациозна, но същевременно и в горда поза. Жестовете се извършват плавно и сдържано. С достойнство. Не правиш глупави физиономии, не се мръщиш, не изплезваш език. Оперираш със силите на природата, така че оказвай уважение на природата.

— Добре, госпожо Йенефер.

— Внимавай, този път няма да те екранирам. Ти си самостоятелна магьосница. Това е твоят дебют, грозно патенце. Видя ли бутилката вино на шкафа? Ако дебютът ти е успешен, учителката ти ще го изпие тази вечер.

— Сама?

— На учениците се разрешава да пият вино чак след като вземат изпита за калфи. Ще ти се наложи да почакаш. Ти си схватлива, така че ти остават само още десет години, не повече. Е, да започваме. Подреди пръстите си. А лявата ръка? Не я размахвай. Отпусни я свободно или я облегни на бедрото си. Пръстите! Добре. Хайде, давай.

— Ааах…

— Помолих те да не издаваш звуци. Отдай енергия. Безмълвно.

— Хааа, ха! Подскочи! Кошницата подскочи! Видя ли?

— Едва потрепна. Цири, икономично не означава слабо. Психокинезата се използва с определена цел. Вещерите използват Знака Аард, за да съборят противника на земята. Енергията, която ти отдаде, няма да свали дори шапката на противника ти! Още веднъж! Малко по-силно. Смело!

— Ха! Полетя! Сега беше добре, нали? Госпожо Йенефер?

— Хммм… После ще притичаш до кухнята и ще отмъкнеш малко сирене за виното ни… Беше почти добре. Почти. Още по-силно, патенце, не се бой. Вдигни кошницата от земята и я удари както трябва в стената на тази барачка, така, че да се разхвърчат трески. Не се прегърбвай. Горе главата. Грациозно и гордо! Посмело, по-смело! О, по дяволите!

— Олеле! Извинявай, госпожо Йенефер… Май… отдадох малко множко…

— Съвсем малко. Не се разстройвай. Ела тук. Спокойно, малката.

— А барачката?

— Случва се. Няма за какво да се тревожиш. Дебютът, общо взето, трябва да се оцени положително. Що се отнася до барачката… Не беше толкова хубава барачка… Не мисля, че ще липсва особено много на някого в пейзажа. Здравейте, уважаеми дами! Спокойно, спокойно, какви са тези вълнения и този шум, нищо не е станало! Без нерви, Ненеке! Нищо не е станало, повтарям. Просто трябва да се съберат дъските. Могат да се използват за подпалки!

В топлите, безветрени следобеди въздухът се сгъстяваше от аромата на цветя и треви, изпълваше се със спокойствие и тишина, прекъсвана от бръмченето на пчелите и едрите бръмбари. В такива часове Йенефер изнасяше в градината креслото от върбови клони на Ненеке, сядаше в него и изпъваше крака пред себе си. Тя с часове изучаваше книги, с часове четеше писма, изпратени й по странни посланици, предимно птици. Понякога просто седеше, загледана в далечината. С едната си ръка замислено разрошваше черните си блестящи къдрици, а с другата галеше по главата Цири, която седеше в тревата, облегната на топлото, мускулесто бедро на магьосницата.

— Госпожо Йенефер?

— Да, грозно патенце?

— Кажи, с помощта на магия всичко ли може да се направи?

— Не.

— Но могат да се направят много неща, нали?

— Да. — Магьосницата за момент затвори очи и докосна с пръсти клепачите си. — Адски много.

— А нещо наистина голямо… Нещо страшно? Много страшно?

— Понякога даже и по-страшно, отколкото ти се иска.

— Хммм… А аз… някога ще мога ли да направя нещо такова?

— Не знам. Може би никога няма да можеш. По-добре да не можеш.

Тишина. Мълчание. Жега. Мирис на цветя и треви.

— Госпожо Йенефер?

— Какво още, патенце?

— На колко години беше, когато стана магьосница?

— Хммм… Когато взех приемните изпити? На тринайсет.