Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Добре, патенце.

— Госпожо Йенефер?

— Да?

— Защо винаги черпим сила от водни източници? Нали магическата енергия е навсякъде? Има я и в земята, нали? Във въздуха, в огъня?

— Вярно е.

— А земята… Навсякъде около нас има земя. Под краката ни. И навсякъде има въздух! А ако ни се прииска огън, достатъчно е да си накладем…

— Ти си още твърде слаба, за да извличаш енергия от земята. И знаеш прекалено малко, за да успееш да извлечеш енергия от въздуха. Що се отнася до огъня, категорично ти забранявам да си играеш с него! Казах ти вече: в никакъв случай не бива да се докосваш до енергия от огъня.

— Няма нужда да ми викаш. Спомням си.

Двете седнаха безмълвно върху едно изсъхнало повалено дърво и се заслушаха във вятъра, шумолящ в короните на дърветата, и в кълвача, който почукваше някъде наблизо. Цири беше толкова гладна, че чак й течеше слюнка, но знаеше, че нищо няма да постигне чрез молби. Допреди месец Йенефер реагираше на подобни молби със суха проповед за изкуството да се обуздават примитивните инстинкти, а по-късно премина към пренебрежително мълчание. Да протестира беше толкова безсмислено, колкото и да се обижда на прозвището „грозно патенце“.

Магьосницата изчисти от ръкава си последните репеи.

„Сега ще ме попита нещо — помисли си Цири. — Чувам как мисли. Ще ме попита отново за нещо, което не си спомням. Или не искам да си спомням. Не, от това няма полза. Няма да отговоря. Всичко това е в миналото, а миналото няма да се върне. Самата тя го каза веднъж…“

— Разкажи ми за родителите си, Цири.

— Не ги помня, госпожо Йенефер…

— Тогава си спомни, моля те.

— Татко наистина не го помня — каза Цири тихо, подчинявайки се на нареждането. — Е… почти не го помня… Мама… Мама я помня. Имаше дълги коси, ето такива… И винаги беше тъжна… Помня… Не, нищо не помня…

— Моля те, спомни си.

— Не помня!

— Погледни звездата ми.

Врещяха чайки, пикиращи надолу, между лодките на рибарите, където ловяха отпадъците и изсипаните от сандъците рибени дреболии. Вятърът леко поклащаше спуснатите платна на дракарите, над крайбрежието се стелеше дим, валеше ситен дъжд. В пристанището влизаха триреми от Цинтра — златистите лъвове върху сините знамена проблясваха. Чичо Крах, който седеше наблизо и беше сложил върху рамото й своята огромна като меча лапа ръка, изведнъж се спусна на едното си коляно. Строилите се в редица воини започна да удрят ритмично с мечовете си по щитовете.

По дъсчената площадка към тях вдървеше кралица Каланте. Баба й. Тази, която на Островите Скелиге я наричаха официално Ard Rhena, Върховната кралица. Но чичо Крах ан Крайт, ярлът на Скелиге, който продължаваше да стои приклекнал с присвито коляно и с наведена глава, приветстваше Лъвицата от Цинтра — не толкова официална титла, но считана от островитяните за изпълнена с достойнство.

— Бъди здрава, Модрон.

— Принцесо — каза Каланте студено и властно, без изобщо да поглежда ярла. — Ела тук. Ела при мен, Цири.

Ръката на баба й беше силна и твърда като ръка на мъж. Пръстените на нея бяха ледени.

— Къде е Ейст?

— Кралят… — запъна се Крах. — В морето е, Мордон. Търси останки… и тела. От вчера.

— Защо разреши? — извика кралицата. — Как можа да допуснеш това? Как можа да го допуснеш, Крах? Ти, ярлът на Скелиге! Нито един дракар няма право да излезе в морето без твое позволение! Защо разреши, Крах?

Чичо й наведе още по-ниско червенокосата си глава.

— Коне! — нареди Каланте. — Отиваме във форта. А утре по изгрев слънце ще отплувам. Вземам принцесата в Цинтра. Никога няма да й позволя да се върне тук. А ти… Ти имаш голям дълг пред мен, Крах. Някой ден ще поискам да ми го върнеш.

— Знам, Модрон.

— Ако аз не успея да ти го напомня, ще го направи тя. — Каланте посочи Цири. — На нея ще върнеш дълга си, ярле. Знаеш как.

Крах ан Крайт се изправи, чертите на загорялото му лице станаха сурови. С бързо движение извади от своята лишена от украса ножница обикновен стоманен меч, оголи левия си бицепс, покрит със зараснали бели белези от рани.

— Без театрални жестове — изсумтя кралицата. — Пести си кръвта. Казах — някой ден. Не го забравяй!

— Aen me Glaeddyv, zvaere a’Bloedgeas, Ard Rhena, Lionors aep Xintra! — Крах ан Крайт, ярлът на Островите Скелиге, вдигна ръка, разтърси меча. Воините изреваха, удряйки с оръжията си по щитовете.

— Клетвата е приета. Води ни до форта, ярле.

Цири си спомняше завръщането на крал Ейст, неговото каменно, бледо лице и мълчанието на кралицата. Помнеше мрачния, страшен пир, на който дивите, брадати морски вълци от Скелиге бавно се напиваха в мъчителна тишина. Помнеше шепотите. Geas Muire… Geas Muire!