Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Помнеше реките от тъмна бира, излети на пода, роговете, разбивани в каменните стени на залата в изблици на отчаян, безсилен, безсмислен гняв. Geas Muire! Павета!

Павета, принцесата на Цинтра, и нейният мъж, княз Дани. Родителите на Цири. Те бяха изчезнали. Загинали. Убило ги беше Geas Muire, Проклятието на морето. Беше ги погълнала буря, която никой не беше предвидил. Буря, която не би трябвало да я има…

Цири извърна глава, за да не види Йенефер сълзите в очите й. „За какво е всичко това? — помисли си тя. — За какво са тези въпроси, тези спомени? Миналото не може да се върне. Вече не ми остана никой от тях. Нито татко, нито мама, нито баба — тази, която беше Ard Rhena, Лъвицата от Цинтра. Чичо Крах ан Крайт сигурно също е загинал. Вече не ми е останал никой и аз не съм същата. Няма връщане назад…“

Магьосницата мълчеше, замислена.

— Тогава ли започнаха сънища ти? — попита тя внезапно.

— Не — замисли се Цири. — Не, не тогава. По-късно.

— Кога?

Момичето смръщи нос.

— През лятото… В годината преди войната…

— Аха. Значи сънищата започнаха след срещата с Гералт в Брокилон?

Цири кимна. „Няма да отговоря на следващите въпроси“ — реши тя. Но Йенефер не й зададе повече въпроси. Изправи се бързо, погледна към слънцето.

— Е, стига сме седели, патенце. Става късно. Да продължим да търсим. Сложи ръката пред себе си, не напрягай пръстите. Напред.

— Накъде да вървя? В коя посока?

— Няма значение.

— Навсякъде ли има източници?

— Почти. Ще се научиш да разпознаваш местата, където се намират. Белязани са с изсъхнали или изродени дървета, всички животни заобикалят тази места. Освен котките.

— Котките?

— Котките обичат да спят и да почиват в интерсекциите. Има много легенди за магически животни, но в действителност котките са единствените същества, ако не броим драконите, които умеят да поглъщат сила. Никой не знае за какво им е на котките силата и как я използват… какво ти стана?

— Ооо… там, в тази посока! Май има нещо. Зад онези дървета!

— Цири, не фантазирай. Интерсекциите могат да се усетят само когато си над тях… Хммм… Интересно. Бих казала — невероятно. Наистина ли усещаш да те тегли насам?

— Наистина!

— Да вървим тогава. Интересно, интересно… Е, локализирай го. Покажи къде е.

— Тук! На това място!

— Браво! Изумително! Усещаш ли леко изтръпване на безименния пръст? Виждаш ли как се свива надолу? Запомни, това е сигнал.

— Мога ли да извлека сила?

— Почакай, ще проверя.

— Госпожо Йенефер? А каква е работата с това извличане? Като натрупам сила, тя може да се окаже недостатъчна там, долу. Може ли така? Майка Ненеке ни учеше, че нищо не бива да се взима просто така, заради каприз. Дори вишните трябва да си останат по дърветата, заради птиците, и по-добре да си окапят сами.

Йенефер я прегърна и я целуна леко по косите на слепоочието.

— Бих искала да могат и други да чуят думите ти — промълви тя. — Вилгефорц, Францеска, Теранова… Тези, които смятат, че притежават изключителни права върху силата и могат да я ползват без ограничения. Иска ми се да могат да чуят малкото грозно патенце от храма на Мелителе. Не се бой, Цири. Хубаво е, че мислиш за това, но повярвай ми — силата в природата е предостатъчно. Няма да й навредиш. Това е все едно да откъснеш една-единствена вишна от градината.

— Може ли вече да извлека сила?

— Почакай. Охо, това е дяволски силно гнездо. Мощна пулсация! Внимавай, патенце. Извличай внимателно и много, много бавно.

— Не ме е страх! Па-па! Аз съм вещерка! Ха! Усещам я! Усещам… Ооох! Госпожо… Йе… неее… фееер…

— Проклятие! Нали те предупредих! Казах ти! Главата горе! Горе, казах! Вземи, сложи си това в носа, защото ще станеш цялата в кръв! Спокойно, спокойно, мъничката ми, само не губи съзнание. Аз съм до теб. До теб съм… детенцето ми. Дръж носната кърпа. Сега ще измагьосам лед…

Заради тези капки кръв, изтекли от носа на Цири, избухна страхотен скандал. Йенефер и Ненеке не си говориха цяла седмица.

През тази седмица Цири бездействаше, четеше книги и скучаеше, защото магьосницата обяви прекъсване на занятията. Момичето не я виждаше по цели дни — по изгрев слънце Йенефер изчезваше някъде и се връщаше вечерта, гледаше я странно и беше странно неразговорлива.

След седмица Цири не издържа. Вечерта, когато магьосницата се върна, тя безмълвно се приближи до нея и силно я прегърна.

Йенефер мълча много дълго. Нямаше нужда да казва нищо. Пръстите й, стиснали раменете на момичето, говореха вместо нея.