Анджей Сапковски - Време на презрение

Бандата ограбваше и подпалваше села, нападаше конвои и кервани, бягаше и се криеше от ескадроните на нилфгардската кавалерия. Веднъж бандата на Гиселхер се натъкна на Горските елфи в шубраците и намери гибелта си под дъжд от стрели със сиви пера, сипещи се от всички страни. Една от стрелите рани Гиселхер в рамото, приковавайки го към близкото дърво. Елфката, която на сутринта измъкна стрелата и превърза раната му, се казваше Аениеведен.

Гиселхер никога не научи защо елфите са осъдили Аениеведен на изгнание, за какви провинения са я изпратили на смърт — защото за една свободна елфка самотата в тясната ивица, отделяща свободния Стар народ от хората, беше равносилна на смъртна присъда. Самотната елфка беше обречена да загине. Освен ако не си намереше спътник.

Аениеведен си намери спътник. Името й, което в свободен превод означаваше „Дете на огъня“, беше твърде трудно и твърде поетично за Гиселхер. Той я нарече Искра.

Мистле произхождаше от богато дворянско семейство от град Турн в Северен Маехт. Баща й, васал на княз Рудигер, се присъединил към въстаническата армия, загубил битката и изчезнал безследно. Когато населението на Турн избягало при вестта за пристигащата наказателна армия, прословутите „Миротворци от Гемера“, семейството на Мистле последвало всички останали, а самата Мистле се загубила в обхванатата от паника тълпа. Издокараната и изящна благородничка, която още от малка била носена в носилка, не била в състояние да поддържа темпото на бегълците. След три дни самотно скитане тя попаднала на вървящи след нилфгардците ловци-хора. Момичетата под седемнайсетгодишна възраст били ценни. Стига да са недокосвани. Ловците решили да проверят дали е недокосната. След проверката Мистле плакала цяла нощ.

В долината на река Велда керванът на ловците бил разгромен и избит до крак от банда нилфгардски мародери. Убити били всички ловци и пленници от мъжки пол. Пощадени били само девойките. Те не знаели защо. Неведението им не продължило дълго.

Мистле беше единствената оцеляла. От рова, в който се беше озовала — гола, покрита със синини, нечистотии, мръсотия и засъхнала кръв, — я измъкнал Асе, синът на селския ковач, преследващ нилфгардците от три дни, обезумял от желание да отмъсти за онова, което мародерите направили с баща му, майка му и сестрите му и за всичко, което беше видял, докато се бе крил в конопа.

Един ден всички те се срещнали на празника Ламас, Празникът на жътвата, в едно селце в Гесо. Войната и недоимъкът по това време все още почти не били засегнали земите над Горна Велда — селяните празнували Месеца на сърпа с весели забави и танци, както е по традиция.

Не им се наложило да се търсят дълго в развеселената тълпа. По твърде много белези се откроявали сред останалите. Прекалено много общи неща имали помежду си. Свързвала ги любовта към крещящите, шарени, необичайни дрехи, крадените дрънкулки, красивите коне, мечовете, които те не сваляли дори по време на танците. Откроявали се със своята дързост и арогантност, със самоувереността си, със своята рязкост и грубост.

И с презрението.

Бяха деца на Времето на презрение. И изпитваха единствено презрение към останалите. Разчитаха само на силата. Ловкостта на владеене на оръжието, придобита по пътищата. Решимостта. Бързият кон и острият меч.

И приятелите си. Компанията. Защото самотният загива — от глад, от меч, от стрели, от селски тояги, от бесилки и пожари. Самотният загива — заклан, съсечен, намушкан, осквернен, като играчка, предавана от едни ръце в други.

Срещнаха се на Празника на жътвата. Навъсеният, мургав, дългурест Гиселхер. Слабият, дългокос Кайли със злобни очи и устни, свити в противна гримаса. Реф, все още говорещ с нилфгардски акцент. Високата, дългокрака Мистле с подстригани, стърчащи като четка сламеноруси коси. Пъстрата Искра с огромни очи, гъвкава и ефирна в танца, бърза и убийствена в битките, с тънки устни и дребни елфически зъби. Широкоплещестият Асе със светъл, къдрав мъх на брадичката.

Предводител им стана Гиселхер. Нарекоха се Плъховете. Тогава някой ги назова така. Хареса им.

Грабеха и убиваха, а жестокостта им стана пословична.

Отначало нилфгардските префекти ги подценяваха. Бяха сигурни, че, подобно на другите банди, и те ще станат жертва на сплотени и разгневени селяни, ще се изпопребият и изколят помежду си, когато алчността към натрупаната плячка надделее над бандитската солидарност. Префектите бяха прави по отношение на останалите банди, но грешаха за Плъховете. Защото Плъховете, деца на презрението, презираха плячката. Нападаха, ограбваха и убиваха за развлечение, а заграбените от керваните на армията коне, добитък, зърно, фураж, сол, катран и дрехи раздаваха из селата. Разплащаха се с шепи злато и сребро с шивачите и занаятчиите за онова, което обичаха повече от всичко — оръжие, дрехи и украшения. Онези, които получаваха дарове от тях, ги хранеха, пояха, приемаха ги по домовете си и ги укриваха; и дори изтезавани до кръв от нилфгардците и нисирите, не издаваха маршрутите и скривалищата на Плъховете.