Анджей Сапковски - Време на презрение

В околния мрак изведнъж долови движение, почувства разтърсване, чу звук от ритник.

— Да не се побърка, Мистле? — промърмори Кайли, леко надигайки се.

— Остави я, свиня такава!

— Махай се! Отивай да спиш.

— Остави я на спокойствие, ти казах!

— А аз да не би да я безпокоя? Тя да не крещи или да се дърпа? Само исках да я гушна преди лягане. Не се бъркай.

— Махай се оттук или ще те ръгна.

Цири чу проскърцването на кинжал в метална ножница.

— Не се шегувам — изрече Мистле, слабо открояваща се в мрака над тях. — Отивай при момчетата. По-бързо.

Кайли седна, изруга под нос, после безмълвно стана и бързо си отиде.

Цири почувства как по бузите й текат сълзи. Бързо, все по-бързо. Пълзяха като подвижни червеи към косата около ушите й. Мистле легна до нея, грижливо я покри с кожата. Но не оправи раздърпаната риза. Остави я така, както си беше, Цири отново затрепери.

— Тихо, Фалка. Всичко е наред.

Мистле беше топла, миришеше на смола и дим. Дланта й беше по-малка от дланта на Кайли, по-деликатна, по-мека. По-приятна. Но докосването и накара Цири отново да се напрегне, тялото й отново се скова от страх и отвращение, бузите й пламнаха и гърлото й се сви. Мистле се притисна към нея, галейки я нежно и шепнейки успокояващо, но в същото време дребната й длан неотстъпно пълзеше като горещ охлюв — спокоен, сигурен, решителен, наясно със своя път и с целта си. Цири почувства как железните щипки на отвращението и страха се разтварят и я пускат, почувства как се измъква от обятията им и се спуска надолу, дълбоко, все по-надълбоко, в топло и мокро блато на смирение и безсилно покорство. Отвратително и унизително приятно покорство.

Изстена гласно, отчаяно. Дъхът на Мистле пареше шията й; кадифените и влажни устни гъделичкаха ръцете й и ключицата, бавно местейки се надолу. Цири изстена отново.

— Тихо, Соколче — прошепна Мистле, внимателно пъхвайки ръката й под главата й. — Вече няма да бъдеш сама. Няма.

Цири стана на разсъмване. Измъкна се изпод кожата бавно и внимателно, за да не събуди Мистле, която спеше с полуотворена уста и с ръка върху очите. Ръката й беше покрита с гъша кожа. Цири грижливо зави девойката и леко я целуна по подстриганата, стърчаща като четка коса. Мистле измърка в съня си. Цири изтри сълзата от бузата си.

Вече не беше сама.

Останалите Плъхове също спяха, някой хъркаше гръмогласно, някой също толкова гръмко изпусна газове. Искра лежеше с ръка върху гърдите на Гиселхер, буйните й коси бяха разпилени в безпорядък. Конете пръхтяха и пристъпваха, наблизо кълвач дълбаеше кората на бор с къси поредици от удари.

Цири притича до реката. Ми се дълго, потрепервайки от студ. Миеше се с резки движения на треперещите си ръце, стараейки се да измие от себе си това, което беше невъзможно да се измие. По бузите й се стичаха сълзи.

Фалка.

Водата се пенеше и шумеше върху камъните и плуваше към далечината, към мъглата.

Всичко плуваше към далечината. Към мъглата.

Всичко.

Те бяха измет. Бяха необичайна сбирщина, родена от войната, нещастието и презрението. Войната, нещастието и презрението ги бяха свързали и ги бяха изхвърлили на един и същ бряг, така както пълноводната река изхвърля по бреговете черни, дрейфуващи и изгладени от камъните парчета дърво.

Кайли се бе събудил сред дим, огън и кръв, в разграбена малка крепост, между труповете на родителите си, братята и сестрите си. Докато бродеше по осеяния с трупове двор, се натъкна на Реф, войник от наказателния корпус, който император Емхир вар Емрейс беше изпратил, за да усмири бунтовете в Ебинг. Реф беше един от тези, които бяха превзели и разграбили крепостта след два дни обсада. След превземането на крепостта приятелите на Реф го бяха изоставили, макар че той беше още жив. Ала полагането на грижи за ранените не е сред обичаите на главорезите от нилфгардските специални части.

Отначало Кайли искаше да убие Реф. Обаче не му се искаше да броди сам. А Реф, както и Кайли, беше на шестнайсет години.

Заедно лижеха раните си. Заедно убиха и ограбиха събирача на данъци, заедно се напиха в кръчмата, а после, когато яздеха през селото върху трофейните коне, разхвърляха наоколо остатъците от ограбените пари, като при това се смееха до припадък.

Заедно бягаха от преследванията на нисири и нилфгардски патрули.

Гиселхер беше дезертирал от армията. Най-вероятно това беше армията на владетеля на Гесо, встъпила в съюз с въстаниците от Ебинг. Най-вероятно. Защото Гиселхер не беше много наясно къде са го замъкнали онези, които го бяха вербували. Тогава беше страшно пиян. След като изтрезня и по време на строевата подготовка получи първите си наказания от сержанта, избяга. Отначало бродеше сам, но когато нилфгардците разгромиха въстаническата конфедерация, горите се напълниха с дезертьори и бегълци. Бегълците бързо се обединиха в банди. Гиселхер се присъедини към една от тях.