Анджей Сапковски - Време на презрение

Цири наведе глава.

— Тя ми помогна — обади се Кайли. — Ако не беше тя, онзи нещастник щеше да ме прикове към стълба…

— Всички в селото видяха как избяга с нас — добави Мистле. — Съсече един, той едва ли ще оцелее. Това са заселници от Нилфгард. Ако момичето им попадне в ръцете, ще я убият. Не можем да я изоставим.

Искра изсумтя гневно, но Гиселхер махна с ръка.

— Нека дойде с нас до Велда — реши той. — А там ще видим. Седни на коня както трябва, момиче. Ако изостанеш, няма да те чакаме. Разбра ли?

Цири побърза да кимне.

— Говори, момиче. Каква си ти? Откъде си? Как се казваш? Защо те ескортираха?

Цири наведе глава. Докато яздеха, имаше достатъчно време, за да се опита да измисли някаква история. Тя измисли няколко. Но главатарят на Плъховете не приличаше на човек, който би повярвал на някоя от тях.

— Е? — подкани я Гиселхер. — Пътуваш с нас от няколко часа. Спирахме за почивка, а още не съм ти чул гласа. Да не си няма?

Огънят лумна нагоре заедно със сноп искри, заливайки руините на пастирската колиба с вълна златист блясък. Сякаш подчинявайки се на заповед на Гиселхер, огънят освети лицето на девойката, за да може по-лесно да се прочетат лъжата и фалшът върху лицето й. „Та аз не мога да им разкрия истината — помисли си Цири с отчаяние. — Та те са разбойници. Бандити. Ако научат за нилфгардците, за това, че хващачите щяха да вземат награда за мен, може да решат самите те да приберат наградата. Освен това истината е прекалено неправдоподобна, за да повярват в нея.“

— Взехме те от селището — продължи бавно главатарят на бандата. — Доведохме те тук, в едно от нашите скривалища. Дадохме ти храна. Седиш край нашия огън. Така че говори — каква си ти?

— Остави я на мира — обади се изведнъж Мистле. — Като те погледна, Гиселхер, все едно виждам някой нисир, хващач или един от онези нилфгардски кучи синове. И се чувствам като на разпит, завързана в стая за разпити пред скамейката на палача!

— Мистле е права — обади се светлокосият младеж с късото кожухче. Цири потрепна, когато чу акцента му. — Момичето явно не иска да казва коя е и има право на това. Когато се присъединих към вас, аз също не бях много приказлив. Не исках да узнавате, че съм един от нилфгардските кучи синове…

— Престани, Реф — махна с ръка Гиселхер. — При теб беше съвсем различно. А ти, Мистле, преувеличаваш. Това не е никакъв разпит. Просто искам да чуя каква е тя и откъде е. Веднага щом науча, ще й посоча пътя към вкъщи, това е всичко. Как мога да го направя, ако не знам…

— Ти нищо не знаеш — извърна поглед Мистле. — Дори дали тя всъщност има дом. Аз си мисля, че няма. Хващачите са я уловили на пътя, когато е била сама. Това е нещо обичайно за тези страхливци. Ако я пратиш да ходи накъдето й видят очите, тя няма да оцелее в гората. Ще я разкъсат вълците или ще умре от глад.

— Тогава какво да правим с нея? — с юношески бас каза ниският здравеняк, разбърквайки огъня. — Да я оставим близо до някое село?

— Прекрасна идея, Асе — усмихна се Мистле. — Не знаеш ли какви са селяните? Никога не им достига работна ръка. Ще пратят момичето да пасе добитъка, като преди това ще й счупят крака, за да не може да избяга. През нощта ще я смятат за ничия, а може би дори за обща собственост. Ще си плаща за яденето и за покрива над главата, знаеш с какво. А през пролетта, изпаднала в родилна треска, ще ражда нечий изтърсак в мръсния свинарник.

— Ако има кон и меч — каза бавно Гиселхер, все още загледан в Цири, — не бих искал да съм на мястото на онзи, който ще се опита да й счупи крака. Или да й направи изтърсак. Нали видяхте танца й в кръчмата с оня хващач, когото после Мистле уби? Той се въртеше във въздуха, а тя отскачаше, сякаш нищо не е станало… Да, наистина не ме интересуват особено името й и рода й, но бих се радвал да узная къде е научила тези номера…

— Номерата й няма да я спасят — обади се неочаквано Искра, която до момента беше заета с точенето на меча си. — Тя може само да танцува. За да оцелее, трябва да може да убива, а тя не умее това.

— Може и да умее — озъби се Кайли. — Когато съсече през шията оня заселник в селището, кръвта му плисна на половин сажен нагоре…

— А тя самата за малко да припадне при вида му — изсумтя елфката.

— Та тя е още дете — вметна Мистле. — Досещам се каква е и къде е научила номерцата си. Случвало ми се е да срещам такива. Танцьорка или акробатка от някоя пътуваща трупа.

— Откога започнахме да се интересуваме от танцьорки и акробатки? — изсумтя отново Искра. — По дяволите, полунощ наближава, спи ми се. Да приключваме вече с тия празни приказки. Трябва да се наспим и да отпочинем, за да можем утре вечерта да сме в Ковачница. Нали не сте забравили, че тамошният кмет е издал Кайли на нисирите? Така че цялото им село трябва да научи какво означава нощта да приеме червен облик. А девойката? Има си кон, има си меч. Честно си ги заработи. Ще й дадем малко ядене и пари. Задето спаси Кайли. И нека върви накъдето иска, нека сама се грижи за себе си…