Анджей Сапковски - Време на презрение

— Добре — със стиснати устни процеди Цири и се изправи.

Настана тишина, нарушавана единствено от пращенето на огъня. Плъховете я гледаха с любопитство и чакаха.

— Добре — повтори тя, учудвайки се колко чуждо й звучи гласът й. — Не сте ми притрябвали, не съм ви молила… И изобщо не искам да оставам с вас! Веднага си тръгвам…

— Значи изобщо не си няма — отбеляза навъсено Гиселхер. — Умееш да говориш и при това с нахалство…

— Вижте очите й! — изсумтя Искра. — Вижте как държи главата си. Хищна птица! Младо соколче!

— Искаш да си тръгваш? — каза Кайли. — А къде, ако мога да попитам?

— Какво ви интересува? — извика Цири, а очите й запламтяха със зелен блясък. — Аз питам ли ви накъде отивате? Това не ме интересува! И вие също не ме интересувате! Нямам нужда от вас! Ще успея… Ще се справя! Сама!

— Сама? — повтори Мистле, усмихвайки се странно.

Цири млъкна и наведе глава. Плъховете също мълчаха.

— Сега е нощ — каза Гиселхер най-накрая. — Нощем не се язди. Никой не язди сам, момиче. Тези, които са сами, загиват. Там, около конете, има чулове и кожи. Избери си нещо. Нощем в планините е студено. Какво си ме зяпнала с тези твои зелени фенери? Спретни си постеля и лягай да спиш. Трябва да отпочинеш.

След кратък размисъл Цири го послуша. Когато се върна, влачейки одеяло и една от кожите, Плъховете вече не седяха около огъня. Стояха наредени в полукръг, а червеният отблясък на огъня се отразяваше в очите им.

— Ние сме Плъховете на Пограничието — изрече с гордост Гиселхер. — Усещаме плячката от цяла миля. Не ни е страх от капани. И няма нищо, което да не можем да прегризем. Ние сме Плъховете. Ела тук, момиче.

Цири го послуша.

— Ти си нямаш нищо — продължи Гиселхер, подавайки й украсен със сребро колан. — Вземи поне това.

— Нямаш си нищо и никого — каза Мистле и с усмивка наметна върху раменете й зелен сатенен кафтан, след което й тикна в ръцете ажурена блузка.

— Нямаш си нищо — рече Кайли, а неговият подарък беше кинжал в ножница, искряща от скъпоценни камъни. — Ти си сама.

— Нямаш си никого — повтори след него Асе. Цири прие орнаментен портупей 14 14 Ремък за носене на хладно оръжие. — Б.р. .

— Нямаш си близки — произнесе с нилфгардски акцент Реф и й връчи чифт ръкавици от мека кожа. — Нямаш си близки и…

— Навсякъде ще бъдеш чужда — довърши с привидно безразличие Искра и бързо и безцеремонно надяна на главата на Цири шапка с фазанови пера. — Навсякъде чужда и винаги различна. Как да те наричаме, малко соколче?

Цири я погледна в очите.

— Gvalch’ca.

Елфката се разсмя.

— Когато вече започнеш да говориш, говориш на много езици. Малко соколче! Ще носиш име на Стария народ, име, което сама си избра. Ще бъдеш Фалка.

Фалка.

Не можа да заспи. Конете тъпчеха и пръхтяха в тъмнината, вятърът шумеше в короните на елите. Небето искреше от звезди. Окото, което толкова много дни й беше верен водач в каменната пустиня, светеше ярко. Окото сочеше запад. Но Цири вече не беше сигурна, че това е правилната посока. Не беше сигурна в нищо.

Не можеше да заспи, макар че за пръв път от много дни се чувстваше в безопасност. Вече не беше сама. Беше си спретнала легло от клони малко встрани, по-далеч от Плъховете, които спяха върху нагрятия от огъня глинен под на разрушената колиба. Беше далеч от тях, но чувстваше тяхната близост и присъствие. Не беше сама.

Чу тихи стъпки.

— Не се бой…

Кайли.

— Няма да им кажа — прошепна светлокосият Плъх, клякайки и навеждайки се над нея. — За това, че те търси Нилфгард. Няма да им кажа за наградата, която е обещал за теб префектът от Амарило. Там, в кръчмата, ти ми спаси живота. Ще ти се отблагодаря. С нещо приятно. Сега.

Легна до нея, бавно и внимателно. Цири се опита да се измъкне, но Кайли я притисна към постелята с движение, което не бе грубо, но беше силно и решително. Леко сложи пръсти върху устните й. Това беше излишно — Цири беше парализирана от страх, а от свитото й, болезнено сухо гърло не можеше да излезе нито звук, дори да поискаше да извика. Но тя не искаше. Тишината и мракът бяха нещо по-добро. По-безопасно. Уютно. Скриваха страха и срама й. Тя изохка.

— Тихо, малката — прошепна Кайли, докато внимателно разкопчаваше блузката й. Бавно, с меки движения измъкна дрехата през ръцете й и издърпа долната част на ризата й над бедрата. — И не се бой. Ще видиш колко е приятно.

Цири потрепери от докосването на сухата, груба и грапава длан. Лежеше неподвижно, напрегната и вцепенена, изпълнена със сковаващ страх и отвращение, усещаше горещи вълни по слепоочието и бузите си. Кайли мушна лявата й ръка под главата й и се примъкна по-близо до нея, опитвайки се да отмести дясната й ръка, с която тя беше хванала долната част на ризата си и напразно се опитваше да я придърпа отново надолу. Тя започна да трепери.