Анджей Сапковски - Време на презрение

— Може ли да й дам ядене, господа?

— Махай се! — извика с пълна уста Скомлик, почервенявайки и пръскайки слюнка. — Стой далеч от нея, скапаняк такъв, че ще ти строша краката! Не може! А ти стой тихо, тъпачке, че ще…

— Ей, Скомлик, ти какво, да не откачи? — подхвърли Веркта, поглъщайки с усилие залък хляб, покрит с лук. — Гледайте го момчета, тарикатчето, похапва си на чужда сметка, а му се свиди да вземе нещо на детето. Дай й една чиния, стопанино. Аз плащам и аз решавам на кого да се дава ядене, и на кого — не. Ако на някого не му харесва, може веднага да получи един по мутрата.

Скомлик почервеня още повече, но нищо не каза.

— Спомних си още нещо — добави Веркта. — Ще трябва да нахраним и Плъха, да не опне петалата по пътя, че баронът ще ни съдере кожите, вервайте ми. Момичето ще го нахрани. Хей, стопанино! Приготви някакво ядене като за тях. Скомлик, какво мърмориш там? Нещо не ти харесва ли?

— Трябва да се внимава с нея. — Хващачът кимна с глава към Цири. — Защото е някаква странна птица. Ако беше обикновено девойче, Нилфгард нямаше да я търси, а префектът нямаше да дава награда…

— Веднага може да се види дали е обикновена, или не, като й се погледне между краката — изхили се дебелакът с перчема — Как мислите, момчета? Дали да не я отведем до сеното за малко?

— Не си и мечтай да я докоснеш! — изрепчи се Скомлик. — Няма да позволя!

— Да бе! Някой ще те пита!

— Ще получа награда за нея и трябва да я доставя невредима! Префектът от Амарило…

— Знаеш ли колко ни дреме за твоя префект? Пиеш на наша сметка, а ти се свиди, че ще си доставим малко кеф? Ей, Скомлик, не бъди скръндза! Нищо няма да ти стане, не бой се. Ще си получиш наградата, ще доставиш девойката невредима — тя не е рибен мехур, няма да се пръсне!

Нисирите избухнаха в смях. Спътниците на Скомлик ги подкрепиха. Цири пребледня, разтрепери се, вдигна глава. Кайли се усмихваше.

— Разбра ли вече? — изсъска той, едва забележимо движейки устни. — Когато се напият, ще се заемат с тебе! Ще те изкормят. Впрегнати сме в една каруца. Прави каквото ти казвам. Успея ли аз — ще успееш и ти.

— Яденето е готово! — извика кръчмарят. Той нямаше нилфгардски акцент. — Ела, госпожице.

— Нож! — прошепна Цири, докато вземаше паницата от него.

— Какво?

— Нож! Бързо!

— Ако ти е малко, ще ти сипя още! — възкликна с неестествен глас кръчмарят, поглеждайки към пируващите и добавяйки каша в паницата. — Иди си на мястото, моля те.

— Нож.

— Иди си, защото ще ги извикам… Не мога… Ще запалят кръчмата.

— Нож.

— Не. Съжалявам, детенце, но не мога. Не мога, разбери. Иди си…

— Никой няма да излезе жив от кръчмата — повтори тя с треперещ глас думите на Кайли. — Нож. Бързо. А когато се започне, бягай.

— Дръж чинията, мърла такава! — извика кръчмарят, заставайки така, че да закрие погледа към Цири. Беше блед и зъбите му леко тракаха. — По-близо до тигана!

Тя почувства студеното докосване на кухненския нож, който той мушна в колана й, като скри дръжката му под салтамарката й.

— Много добре — изсъска Кайли. — Застани така, че да ме заслониш. Остави чинията на коленете ми. Вземи с лявата ръка лъжицата, а с дясната — ножа. И режи въжето. Не тук, глупачке. Под лакътя ми, при стълба. Внимавай, гледат ни.

Цири почувства, че гърлото й е пресъхнало. Наведе глава почти до самата чиния.

— Храни ме и яж сама. — Зелените очи я гледаха изпод присвитите вежди, хипнотизираха я. — И режи, режи. По-смело, малката. Ако успея аз — ще успееш и ти…

„Вярно е — помисли си тя, докато режеше въжето. Ножът миришеше на желязо и лук, острието беше неравно от многократното наостряне. — Той е прав. Знам ли накъде ме водят тези мерзавци? Знам ли какво иска от мен този нилфгардски префект? Може би в това Амарило и мен ме очаква палач, разпъване на колело и клещи, нагорещено желязо… Няма да позволя да ме отведат като овца на заколение. По-добре да рискувам.“

Прозорецът излетя с грохот заедно с рамката си и с хвърления отвън пън за сечене на дърва; всичко това се стовари върху масата, предизвиквайки опустошение сред паниците и халбите. След пъна върху масата скочи светлокоса, късо подстригана девойка с червена салтамарка и високи червени ботуши, стигащи над коленете. Клекнала върху масата, тя извади меча си. Един от нисирите, най-бавният, не успя да отскочи и рухна назад заедно с пейката — от разсеченото му гърло течеше кръв. Девойката ловко скочи на земята, отстъпвайки мястото си на влитащия през прозореца младеж с късо кожухче.