Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 1)

Послушницата кимна утвърдително.

— Само ти се струва, че разбираш. — Нимуе се овладя и заговори по-спокойно. — Но аз ще пояснявам. Постепенно. И когато му дойде времето, ще ти обясня всичко. А сега…

Тя млъкна и погледна през прозореца, към езерото, към черния силует на лодката на Краля Рибар, очертаваща се на фона на блещукащата в златисто вода.

— Сега си почини. Разгледай галерията. В шкафовете и витрините ще намериш албуми и графики, всичките тематично свързани с преданието. В библиотеката са събрани всички версии на легендата, а също така и голямо количество научни разработки. Отдели им малко време. Поразгледай, почети, съсредоточи се. Искам да натрупаш материал за сън. „Закачване“, както ти се изрази.

— Ще го направя. Госпожо Нимуе?

— Да?

— Тези два портрета… Които висят един до друг… И това ли не е Цири?

— Не съществуват никакви портрети на Цири — повтори търпеливо Нимуе. — По-късните художници са я изобразявали изключително в сцени, като всеки се е ръководел от своята фантазия. Що се отнася до тези портрети, левият също е свободна вариация по темата, тъй като изобразява елфката Лара Дорен аеп Шиадал — личност, която художничката няма как да е познавала. Макар че художничката вероятно ти е позната от легендата — Лидия ван Бредеворд. Една от оцелелите й картини с маслени бои все още виси в академията.

— Знам. А вторият портрет?

Нимуе дълго гледа картината. На нея бе изобразена слаба девойка със светли коси и тъжен поглед, облечена с бяла рокля със зелени ръкави.

— Нарисуван е от Робин Андерида — каза тя, като се извърна от платното и погледна право в очите на Кондвирамурс. — А кого изобразява… Това ще ми кажеш ти, сънувачке и ониромантке. Изясни това. И ми разкажи съня си.

Маестро Робин Андерида пръв забеляза приближаващия се император и се преви в поклон. Стела Конгрев, графиня Лидертал, се изправи и направи реверанс, с бързо движение давайки знак на седналата в резбовано кресло девойка да направи същото.

— Здравейте, дами — кимна Емхир вар Емрейс. — Здравей и ти, маестро Робин. Как върви работата?

Маестро Робин бързо се изкашля и отново се поклони, нервно потърквайки пръсти в престилката си. Емхир знаеше, че художникът страда от остра агорафобия и е болезнено плах. Но какво от това? Важното беше как рисува.

Както обикновено по време на разходките си, императорът беше облечен с офицерска униформа на гвардейския отряд „Импера“ — черни дрехи и наметало с втъкано изображение на сребрист саламандър. Той се приближи и погледна портрета. Първо портрета, а едва след това — и модела. Слаба девойка със светли коси и тъжни очи. Беше облечена с бяла рокля със зелени ръкави и малко деколте, в което се виждаше колие от перидоти.

— Прекрасно — подхвърли той към празното пространство, така че да не стане ясно какво хвали. — Прекрасно, маестро. Моля, продължавай, не ми обръщай внимание. Може ли да поговорим за малко, графиньо?

Той се отдалечи към прозореца, заставяйки я да го последва.

— Тръгвам си — каза императорът тихо. — Държавни дела. Благодаря за гостоприемството. И за нея. За принцесата. Наистина добра работа, Стела. Заслужавате похвала. И ти, и тя.

Стела Конгрев направи нисък реверанс.

— Ваше Императорско Величество е твърде добър към нас.

— Не хвали деня преди да се е мръкнало.

— Ах… — сви леко устни графинята. — Така значи?

— Така значи.

— Какво ще стане с нея, Емхир?

— Не знам — отвърна той. — След десет дни ще възобновя настъплението си на север. Очертава се мъчителна, много мъчителна война. Ватие де Ридо следи заговорите и съзаклятията против мен. Държавните интереси могат да ме принудят да извърша най-различни действия.

— Това дете не е виновно за нищо.

— Казах — държавните интереси. Държавните интереси нямат нищо общо със справедливостта. Впрочем… — Той махна с ръка. — Искам да поговоря с нея. Насаме. Приближи се, принцесо. Хайде, хайде, по-живо. Императорът ти заповядва.

Девойката се поклони ниско. Емхир я наблюдаваше внимателно, връщайки се мислено към онази аудиенция в Лок Грим, довела до толкова последствия. Той беше признателен на Стела Конгрев, нещо повече — възхищаваше й се, защото за изминалите шест месеца тя беше успяла да превърне непохватното грозно патенце в малка аристократка.

— Оставете ни насаме — нареди той. — Направи почивка, маестро Робин, измий си четката, да речем. А теб, графиньо, ще те помоля да почакаш в преддверието. А ти, принцесо, ела с мен на терасата.