Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 1)

— Няма нито един портрет на Цири. — Гласът на дребната магьосница беше делови до сухост. — Нито тук, нито някъде другаде по света. Не се е запазил нито един портрет, нито една миниатюра, нарисувани от някого, който би могъл да е видял Цири, да я познава или поне да я помни. На портрета en pied е изобразена Павета, майката на Цири. Нарисувана е от джуджето Руиз Дорит, придворен художник на владетелите на Цинтра. Известно е, че Дорит е нарисувал портрет и на Цири, когато е била десетгодишна, също en pied , но платното, носещо наименование „Инфанта с хрътка“, за жалост не е запазено. Но да се върнем към легендата и твоето отношение към нея. И към това как би трябвало да завършва тази легенда според теб.

— Тя трябва да завършва добре — отговори с твърда убеденост Кондвирамурс. — Доброто и справедливостта трябва да възтържествуват, злото трябва да бъде наказано за назидание, любовта трябва да свърже обичащите се — докато смъртта ги раздели. И никой от положителните герои не може да умира, по дяволите! А легендата за Цири? Как приключва?

— Именно. Как?

Кондвирамурс за момент онемя. Тя не беше очаквала такъв въпрос, сметна го за тест, изпит, капан. Мълчеше, за да не се хване на въдицата.

„Как свършва легендата за Цири? Та нали всеки знае това?“

Тя гледаше към акварела в тъмни тонове, изобразяващ тромава лодка, плуваща по забулено с изпарения езеро. На лодката, хванала дълъг прът в ръце, стоеше жена, която се виждаше само като черен силует.

„Точно така завършва легендата. Точно така.“

Нимуе четеше мислите й.

— Това не е толкова сигурно, Кондвирамурс. Това изобщо не е толкова сигурно.

— Аз чух легендата от пътуващ разказвач на приказки — започна Нимуе. — Бях дете, четвъртата дъщеря на селски колар. Кратките периоди, които прекарваше в нашето село разказвачът на приказки Подсвирчо, бяха най-хубавите мигове в моето детство. Можех да си отдъхна от работата и с душата си да видя тези приказни чудеса, този далечен свят… Прекрасен и вълшебен свят… По-далечен и чуден дори от панаира в градчето, което се намираше на цели двайсет мили…

Тогава бях на около шест-седем години. Най-голямата ми сестра беше на четиринайсет и вече беше успяла да се изгърби от постоянната работа. Женска участ! Подготвяха момичетата за това от съвсем малки! Да се изгърбват под дечицата си и да се превиват от работа под тежестта на живота, който им осигуряват селяните веднага щом успеят да се съвземат от раждането.

И ето че тези приказки на дядото ме накараха да пожелая нещо повече от гърбицата и бъхтенето, да мечтая за нещо повече от реколта, съпруг и деца. Първата книга, която купих от продажбата на набрани в гората къпини, беше легендата за Цири. Една версия от онези, които ти сполучливо нарече съкратени, за деца. Тази версия беше точно за мен. Още не можех да чета добре. Но вече знаех каква искам да бъда. Исках да съм като Филипа Ейлхарт, като Шеала де Танкарвил, като Асире вар Анахид.

И двете гледаха към рисунката с гваш, изобразяваща потънала в меки светлосенки дворцова зала с маса, около която седяха жени. Легендарни жени.

— В академията — продължи Нимуе, — в която, впрочем, попаднах едва от втори опит, на занятията по история на магията ме интересуваха само въпросите, свързани с Великата Ложа. Разбира се, в началото нямах достатъчно време да чета нещо за удоволствие, налагаше се да зубря… За да не изоставам от банкерските и графските дъщери, на които всичко им се даваше наготово и които се надсмиваха над селското момиче…

Тя замълча, шумно чупейки пръсти.

— Най-накрая намерих време за четене, но веднага установих, че перипетиите на Гералт и Цири ме вълнуват много по-малко отколкото в детството ми. Беше се появил синдром, подобен на твоя. Как го нарече? Съпружески задължения? Това продължи до момента…

Тя млъкна, потърка лицето си. Кондвирамурс със смайване установи, че ръката на Господарката на езерото трепери.

— Вече бях на осемнайсет години, когато… Когато се случи нещо. Нещо, което ме накара отново да се заинтересувам от легендата за Цири. И тогава се захванах с нея сериозно и научно. Посветих й живота си.

Послушницата мълчеше, макар че вътрешно изгаряше от любопитство.

— Не се прави, че не знаеш — изрече язвително Нимуе. — Всички знаят, че Господарката на езерото е обзета от болезнена страст към легендата за Цири. Постоянно се шушука, че безобидното увлечение в началото по-късно е преминало в нещо като наркотична зависимост или дори мания. В тези слухове има доста истина, скъпа моя Кондвирамурс, доста истина! И ти, след като съм те избрала за своя асистентка, също ще се заразиш от тази мания и ще изпаднеш в същата зависимост. Защото такива ще бъдат моите изисквания. Поне по време на практиката. Разбираш ли?