Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 1)

На кланица.

В кухнята Цири намери котела с прехвалената перлена каша, обилно напоена с мазнина и пълна с късчета месо и гъби. Беше страшно гладна, но нещо я накара да се въздържи от яденето на тази гозба. Тя само пи вода от една кана и изяде малка, сбръчкана ябълка.

Зад колибата намери зимник със стълби, дълбок и студен. В него имаше гърнета със сланина. От тавана висеше месо. Остатъци от труп.

Тя изскочи от зимника, спъвайки се по стъпалата, сякаш я гонеха дяволи. Падна в копривата, след което скочи. Олюлявайки се, дотича до колибата, хвана се за един от подпорните колове. Въпреки че стомахът й беше почти празен, повръща много дълго.

Висящите в зимника остатъци от труп принадлежаха на дете.

Движейки се по посока на вонята, тя намери в гората запълнена с вода и тиня яма, в която грижливият Горски дядо беше изхвърлял сметта си и онова, което не беше успял да изяде. Гледайки подаващите се от тинята черепи, ребра и тазови кости, Цири осъзна с ужас, че е останала жива благодарение само на това, че чудовищният старец беше поискал да задоволи похотта си. Ако гладът беше надделял, той щеше да я удари с брадвата, а не с тояжката. После щеше да я окачи за краката на дървеното бесило и да одере кожата й, след което щеше да я разфасова върху масата…

Въпреки че й се виеше свят и едва се държеше върху краката си, а лявата й ръка беше подута и страшно я болеше, Цири все пак намери в себе си сили да завлече трупа до ямата и да го хвърли сред костите на другите жертви. После се върна, затрупа с клони и слама входа на зимника, нареди сухи съчки около коловете, поддържащи колибата, и около всичките принадлежности на Дядото. След това грижливо запали всичко от четири посоки.

Отдъхна си едва когато огънят се разгоря както трябва и обхвана всичко. Когато стана ясно, че никакъв кратък дъжд не може да попречи да се изтрие всякаква следа от това място.

Ръката вече не беше толкова зле. Наистина, беше подута, болеше, но като че ли нито една кост не беше строшена.

Когато дойде вечерта, на небето наистина изгря една луна. Но на Цири не й се искаше да признае този свят за свой.

Нито пък да стои в него повече, отколкото трябва.

— Тази нощ ще бъде хубава — промърмори Нимуе. — Усещам го.

Кондвирамурс въздъхна.

Хоризонтът пламтеше в злато и пурпур. В същите цветове беше и ивицата, проточила се през водите на езерото от хоризонта до острова. Седяха на терасата, в кресла, зад които беше огледалото с абаносова рамка и гобленът, изобразяващ сраснал се със скалата замък, отразяващ се във водите на планинско езеро.

„За коя ли подред вечер седим така до мръкване, и до по-късно, в мрака? — помисли си Кондвирамурс. — Без никакъв резултат? Само говорейки си?“

Захладняваше. Магьосницата и послушницата се загърнаха с кожусите си. От езерото се разнасяше скърцането на весла, но лодката на Краля Рибар не се виждаше, тя се губеше в ослепителния блясък на залеза.

— Често сънувам, че съм в ледена пустош — върна се Кондвирамурс към прекъснатия разговор. — В нея няма нищо, освен бял сняг и грамади от искрящ под слънчевата светлина лед. И цари тишина — тишина, звънтяща в ушите. Неестествена тишина. Тишината на смъртта.

Нимуе кимна, сякаш показвайки, че знае за какво става въпрос. Но не каза нищо.

— И изведнъж — продължи послушницата — започва да ми се струва, че чувам нещо. Че усещам как ледът под краката ми трепери. Отпускам се на колене, разравям снега. Под него има лед, прозрачен като стъкло, като чистите планински езера, където камъните на дъното и плуващите риби се виждат въпреки дълбочината на водата. И аз също виждам в съня си, макар че водата е дълбока десетки, а може би стотици сажени. Това не ми пречи да виждам… И да чувам… Хора, викащи за помощ. Там, долу, дълбоко под снега… лежи замръзнал свят.

Нимуе не се обади и този път.

— Разбира се, аз знам какъв е източникът на този сън — продължи послушницата. — Пророчеството на Итлина, прословутите Бял студ, Време на мраз и Вълча виелица. Светът, умиращ сред снегове и ледове, за да се възроди отново след много векове, както гласи пророчеството. Пречистен и по-добър.

— Вярвам дълбоко в това, че светът ще се възроди — каза тихо Нимуе. — Но не и че ще бъде по-добър.

— Моля?

— Чу ме добре.

— И не ми се е причуло? Нимуе, Белият студ е предсказван вече хиляди пъти, при всяка сурова зима казват, че вече е дошъл. Сега дори и децата не вярват, че някоя зима може да заплаши света.