Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 1)

Наблизо имаше кръчма и от отворените й врати се носеше миризма на спарено и на бира, чуваха се гласове, звънтене, смях. Някой пееше неприлична песничка, повтаряйки постоянно един и същ куплет:

Разбра къде се е озовала. Още преди да прочете на кърмата на един от галеасите: „ Evall Muire “. И името на пристанището: Baccalá . Знаеше къде се намира.

В Нилфгард.

Тя избяга преди някой да успее да й обърне внимание.

Но преди да успее да се гмурне в нищото, последната бълха от пълзящите по нея на предишното място, която беше преживяла пътешествието във времето и пространството, стаила се в една от гънките на куртката, с дълъг скок се приземи върху кея на пристанището.

Още същата вечер бълхата се засели в изтънялата козина на един плъх, стар самец, ветеран от множество битки, за което свидетелстваше липсващото му ухо, отхапано до самия череп. Същата вечер бълхата и плъхът преминаха на един кораб. А още на следващата сутрин тръгнаха на път. На стар тримачтов търговски кораб, занемарен и страшно мръсен.

Корабът се казваше „Катриона“. На това име му беше отсъдено да влезе в историята. Но тогава все още никой не знаеше нищо за това.

Следващото място — макар че беше трудно да се повярва — порази Цири с наистина идилична картина. Край спокойна ленива река, носеща се между наведени над нея брези, елши и дъбове, съвсем до моста, свързващ двата бряга с изящна каменна дъга, сред слезови стръкове, се намираше заобиколена от тръстика кръчма, обвита от дива лоза, бръшлян и пълзящ грах. Над входа се поклащаше табелка с позлатени букви. Букви, напълно непознати за Цири. Но на табелката имаше и съвсем удачно изображение на котка, така че тя предположи, че кръчмата се казва „При черната котка“.

Носещият се отвътре аромат на храна я притегляше като магнит. Тя не се колеба дълго. Намести меча на гърба си и влезе.

Вътре беше полупразно, само на една от масите седяха трима мъже. Селяни на вид. Дори не я погледнаха. Цири седна в ъгъла, с гръб към стената.

Кръчмарката, пълна жена с чиста престилка и остро боне, се приближи и я попита нещо. Гласът й звучеше необичайно звънко, но мелодично. Цири посочи с пръст отворената си уста, потупа се по корема, после отряза от куртката си едно от сребърните копчета и го сложи на масата. Виждайки учудения поглед на жената, тя посегна към второ копче, но кръчмарката я спря с движение на ръката и леко съскащи, но приятно звучащи думи.

Еквивалентът на копчето се оказа чиния с гъста чорба, глинено гърне с боб и пушен бекон, хляб и чаша разредено вино. Докато поглъщаше първата лъжица, Цири си помисли, че ще се разплаче. Но успя да се сдържи. Ядеше бавно. Наслаждаваше се на храната.

Кръчмарката се приближи и я попита нещо със звънливия си глас, допирайки буза до събраните си длани. Ще остане ли за през нощта?

— Не знам — отвърна Цири. — Възможно е. Във всеки случай благодаря за предложението.

Жената се усмихна и тръгна към кухнята.

Цири разкопча колана си и се облегна на стената. Замисли се какво да прави по-нататък. Мястото — особено в сравнение с няколкото предишни — беше приятно, предизвикваше у нея желание да остане по-дълго. Но тя знаеше, че излишната доверчивост можеше да се окаже опасна, а непредпазливостта — пагубна.

Една черна котка, същата като тази на табелата, се появи незнайно откъде, потърка се в глезена й, превивайки гръб. Цири я погали, котката деликатно отърка глава в дланта й, после седна и се зае да ближе корема си. Цири гледаше.

Тя видя Яре, седнал до някакъв огън в компанията на неприятни на вид дрипльовци. Всички ядяха нещо, наподобяващо парчета въглен.

— Яре?

— Така трябва — каза момчето, гледайки в пламъците на огъня. — Четох за това в „История на войните“, труд на маршал Пелиграм. Така трябва, когато родината е в опасност.

— Какво трябва? Да се ядат въглени?

— Да. Точно така. Майката Родина ме зове. А отчасти от лични подбуди.

— Цири, не спи на седлото — казва Йенефер. — Пристигаме.

По къщите на града, в който пристигат, на всички врати и порти се виждат големи кръстове, нарисувани с тебешир или бяла боя. Вие се плътен и вонящ дим, дим от клади, на които се изгарят трупове. Йенефер, изглежда, не забелязва това.

— Трябва да се направя красива.

Пред лицето й, над ушите на коня, виси огледалце. Гребенът танцува във въздуха, реши черните й къдрици. Йенефер действа само с магия, без да използва ръцете си, защото…